Толкова много желаех да стана хирург, че още в 9-ти клас четях хирургическа литература, която не разбирах особено, но успявах да интерпретирам с помощта на речника за чужди думи. По него време признавах за медицина само специалностите, които се занимаваха с оперативни интервенции. В 4-ти курс вече бях забравил за случката с мишленцето от упражнението по цитология(виж там). Бях доста по-смел, защото на дисекциите по анатомия изненадващо не ми прилоша нито веднъж. Мислех, че съм преодолял стреса, но ето, че дойде второ изпитание. Бяхме на упражнение по ортопедия в превързочната на партера на Окръжна болница. Откъм коридора се чу тупуркане (което се наби в главата ми завинаги), паническо влачене на нещо тежко и чувахме припряни гласове да дават указание за помощ на някого. След малко в кабинета вкараха пациент със счупено бедро от някаква катастрофа. След кратко суетене асистентът, който ми приличаше на същински касапин, запретна косматите си ръце, сложи някаква упойка и после пое от сестрата една дрелка (бормашина!) – да, дрелка с видия на върха!!! Спомням си как положиха пациента на кушетката и асистентът определи мястото за пробиване на тибията за предстоящата екстензия. Усетих, че ми прималя под лъжичката, устата ми се оводни обилно и разбрах, че това е аура, преди да се повтори случката от първи курс! Ужас! Пак ли, стига вече! Този път обаче реагирах навреме, наведох се уж за да си вържа обувките и кръвта нахлу в главата ми! Слава богу! Не се намерих на пода и надявам се, никой не разбра за моята драма. Това беше последното ми прилошаване. Явно желанието ми да работя хирургична специалност надделя над страха от кръв и над състраданието, което изпитвах към болните. А колкото за сегашната ми специалност по урология и хабер си нямах, че съществува! Не знаех откъде се хваща катетъра и въобще как се поставя! Ирония на съдбата! Но тук ми помогна човек, който отдавна не е между живите. Лека му пръст. Мисля, че оправдах все пак неговото доверие!

Разказано от Краси Нейков