Випуск 1980

ВМИ - ВАРНА

 

Обяви   Списъци   Фотогалерия   Спомени   Новини   Разни   Контакти
                Споделени мисли        
                Споделени пътувания        
                Текущи новини        
                Споделени песни        

 

2014-09-15
КОРФУ - ЛЕГЕНДА И РЕАЛНОСТ

                .
Когато преди повече от 20 години за първи път чух да се говори за остров Корфу като за интересен туристически обект, веднага го поставих в топ листата на местата, които непременно трябва да посетя. С времето любопитството ми нарастваше и ме тласкаше все повече и повече към това пътуване, което осъществих през пролетта на 2011 малко преди вълненията в Гърция от разрасналата се икономическа криза да вземат връх.

Дотогава не знаех колко точно на брой са островите на Гърция, а те са около 3000 и представляват 19% от територията на страната. Корфу е седмият по големина от всички и вторият след Кефалония от Йонийската група острови, разположен само на няколко мили от Западното крайбрежие на континентална Гърция и почти допиращ Албания в най-северната си част. На географската карта той е малко издължено петно, оприличавано на сърп, откъдето идва и едно от многобройните му наименования – Дрепани (сърп на гр.). Сред гърците е известен като Керкира по името на нимфата, в която се влюбил морският бог Посейдон и която довел тук, за да споделят любовта си. Сред европейците е познат като Корфу (от “корфи” – връх, възвишение), тъй като първоначалният град е бил издигнат на възвишение. Цялата му територия е само 600 кв.км (средно 60 км дължина и 10 км ширина), но е много гъсто населен, особено по крайбрежието. За туристите днес той е преди всичко дивният остров с пленителни заливи и уединени плажове, а за местните – плодородното парче земя, което ги храни и дарява с блага.

Тъкмо поради богатството на земята си, както и поради ключовата си позиция островът е бил апетитно място за живеене и владеене още от древността. Според легендата първите жители на острова са феаките, произлезли от рода на Феакс – син на Посейдон и Керкира, отлични мореплаватели, изобретили първото плавателно средство, движено от вятъра. За тях пише още Омир в Илиадата, който ги споменава като едни от участниците в битката за Троя. Според научните изследователи феаките са смесица от финикийци, доплавали до острова от днешна Сицилия и ахейци, разселили се от континенталната част на днешна Гърция. В исторически план не познавам другo място на земята, толкова често сменяло владетелите си през годините. Коринтци, римляни, кръстоносци, византийци са сложили отпечатък върху тези земи, но най – дълготрайно в миналото било венецианското присъствие, продължило 400 години - по времето, когато останалата част на Гърция е страдала под турско робство. Това обаче не означава, че жителите на Корфу са водили спокоен живот. Венецианците не успявали да защитят населението от честите набези на пирати, както и от домогванията на французи, турци, руси, англичани, които след 1799 г. последователно окупирали територията му за различни периоди от време. Бурната история на островитяните завършила едва през 1864 година, когато последните чужди владетели – англичаните, отстъпили мирно властта на местните жители, които заедно с освобождението си, отпразнували и присъединяването на Йонийските острови към Гърция.

Днес до острова се достига както по море, така и по въздух. Сигурно е забележително да погледнеш това парче земя отвисоко, но за предпочелите, като нас, да го приближат с ферибот, то се открива постепенно и това позволява като в някоя забавена филмова лента да откриваш детайлите кадър по кадър. Втораченият в далечината поглед вижда как на хоризонта първо изплува крепост върху висок скалист бряг сякаш излязла от някоя приказка. После една след друга се откриват стройните геометрични фигури на сградите от крайбрежната улица на едноименната столица, които с контрастните си очертания, осветени от залеза, изглеждат като изрязани от хартия и залепени върху ясно синьото небе като в детска апликация. И веднага ти се приисква още преди да си стъпил на брега да се разхождаш точно там, защото на тази представителна улица обграждаща града откъм морето се извисяват (както впоследствие научаваш) едни от най-елегантните сгради на града, сред които старата префектура и библиотеката. По нея може да минеш пеша, с файтон или с кола и пак няма да се наситиш на разнообразието от архитектурни форми, на менящите се отблясъци в стъклата на прозорците, на спокойствието и най-вече на мирното съжителство на тези здания с необятното море само на десетина метра от тях. После, след като си останал достатъчно дълго на припек в съприкосновение с вълните, корабите и чайките, вече ти се иска да се шмугнеш в сенчестите улици и много скоро и неусетно попадаш в сърцето на града, където е кметството - бившата венецианска ложа на благородниците, впоследствие превърната в театър.

Старият град е разположен между двете крепости – Старата и Новата, чието строителство започнато от византийците, в днешния си вид датира от 16 век, когато венецианците извършили допълнителни укрепителни работи по тях. Оттогава островът е бил многократно превземан, но крепостните стени винаги са устоявали на нападенията. Сега те са своеобразна украса на града и място, от което може да се види отвисоко и големия площад Спианада – вторият по големина на Балканския полуостров, и стърчащите кули на множеството църкви с фасади “а ла италиана”, и зелената морава пред Старата крепост - игрище за крикет на националния отбор на Гърция. После от най-високата площадка за наблюдение различаваш и внушителния дворец Св. Св. Михаил и Георги, строен от англичаните (сега музей на азиатското изкуство), както и елегантната сграда Листон, издигната от французите, чиито изящни арки, по мнение на мнозина, придават блясък на града подобно на прочутата улица Риволи в Париж. И когато на човек му доскучае да се взира в скупчените сгради на стария град, може да зарее поглед към морето и за миг да си представи една историческа сцена от миналото: с обсадата от кораби, дрънкането на оръжия, суматохата на защитниците на крепостта и после победния им вик!

Незаменим спомен обаче остава разходката из тесните улички на града, някои от които достигат ширина от едва 2-3 метра между високите четири-пет етажни сгради във венециански стил. На очи се набиват висящите растения от балконите, отрупани с кърваво-червени цветове; простирите с пране, опънати между тях, придаващи делничност на иначе празничния град; почти еднотипните маслено-зелени кепенци по прозорците, пазещи от силното слънце; плочника по улиците, изглеждащ като току-що измит, а всъщност огледално излъскан от стъпките на толкова много хора, вървяли по него векове наред. И ако случайно се изгубите в този лабиринт, не съжалявайте, защото ще видите какво ли още не - стари каменни стълбища, свързващи улици на различни нива; остроъгълни сгради с неправилна форма, “притиснати” от събратята си; малки закътани площади със старинни кладенци и фонтани; тайнствени криволичещи проходи, водещи незнайно къде... докато накрая все пак излезете на светло, близо до пристанището, където любезни келнери се съревновават да ви канят на по чаша кафе в заведенията си на открито. И докато вървите и се дивите на спокойствието и тишината далече от търговската зона с безистените и многолюдната тълпа, е възможно някой гларус да изкряка и да смути разходката ви. Внимавайте да не грабне от ръцете ви сладкия геврек, полят с мед и поръсен със сусам, типичен за района, който ще ви държи сити до вечерта.

Не мислете обаче, че Керкира е само това. Полуостров Канони с впечатляващия изглед към манастира Влахерна и Мишия остров, които са разположени на по едва няколко стотин квадрата земя насред морето, е нещо като емблема на града само на няколко километра от центъра му. Наблизо, пак там, е летището на Керкира, руините на най-стария град и останките на няколко ранно християнски базилики, резиденцията Mon repos, строена през 1831г. за английския губернатор, пещерите на Нереидите и изворът Кардаки. Легендата разказва, че ако човек отпие от водата му, ще остане завинаги на острова. Истината е, че точно това място е толкова магнетично, че не само наум, но и на глас си казваш: “Мога цял ден да седя тук и няма да ми омръзне, а защо да не остана и цял един живот”.
От другата страна на залива, малко отдалечен от крайбрежието е дворецът Ахилион – резиденция на австрийската императрица Сиси, а след нейната смърт - владение на кайзер Вилхелм Втори. Нимфи и герои от Илиадата , сред които две статуи на Ахил красят парка на двореца в знак на преклонение на собствениците му пред древногръцката история. Тук човек може да научи прелюбопитни данни от живота на Сиси, но най-вече да се наслади на бароковата сграда и изгледа към града.

В остатъка от времето, което имате, ако не ви се лежи на плажа и сте любопитни да разгледате острова, може да хванете автобус или да наемете кола в която и да е посока, за да изследвате крайбрежието на Корфу. На север или на юг, винаги ще има какво да ви изненада. Не ви трябва друго освен да заредите фотоапарата и да заемете място до прозореца. Пътят ту вие до самия бряг така, че може да надникнете морското дъно през кристално чистите води, ту се изкачва нагоре почти до най-високия връх (Пантократор - 900 м.н.в.), а после се спуска стремглаво надолу и ви оставя без дъх. На някои завои може дори да ви се свие сърцето от страх в момент, когато автобусът сякаш виси във въздуха и е “готов” да се претъркули надолу в морето. Това пътешествие обаче стопроцентово си заслужава, защото всяка гледка е неповторима и те изпълва с безмерно щастие. Пред погледа ти се редуват интимни закътани заливи с притихнали яхти; самотни скали насред морската шир, които човешкото въображение оприличава на различни митологични герои; живописни селища с белнати къщи потънали в зеленина и тайнствена тишина; черковни камбанарии, открояващи се релефно върху лазура на небето – все картини, които се запечатват в съзнанието. Два забележителни обекта по пътя ви на север заслужават особено внимание: Каналът на любовта в Сидари – морски проход естестено формиран в крайбрежните скали и тихото пристанище Касиопи, любимо място на ветроходците.

Навлизайки във вътрешността на Корфу, ще се учудите на изобилната растителност, в която се губят пътищата на острова. Не случайно той е известен като “зеленият остров”. Погледнати отдалече хълмовете му сивеят във всички нюанси на сивото, но като приближите картината се изпъстря. И вече ясно се различават редове от големи ослепително бели камъни, методично редени през годините, за да терасират склона и после ивици червеникава почва с вид на стрита канела, върху която на равни отстояния се кипрят и по-млади, и по-стари маслинови дървета с характерните си сплетени стволове и силно наведени клони като протегнати към морето ръце. Масовото засаждане на маслини тук е извършено от венецианците, но легендата разказва друго: Атина и Посейдон спорили за покровителство над Атика като всеки от тях искал да демонстрира надмощие над другия, за да се хареса на хората. Посейдон забил тризъбеца си в скалата и оттам потекла вода, а Атина прорязала с копието си земята и оттам порасло маслинено дърво. Хората избрали дървото, даряващо ги с плодове и така Атина станала тяхна покровителка, а маслиненото дърво се разпростряло по всички населени с гърци земи. На остров Корфу има около 1,5 млн такива дървета, но също много портокали, бадеми, лозя и специфичното само за този район на Гърция плодно растение Кум-куат. Няма нищо по-продавано на острова от този плод, пренесен от далечен Китай. Може да се вкуси във вид на захаросани бонбони, като бистро сладко или като ликьор, налят в различни по форма стъкленици, грабващи погледа по уличните сергии с ярко оранжевия си цвят.

А ако сте жадни за още култура и история, не бива да пропускате манастира Св. Богородица в Палеокастрица – тъкмо да съчетаете религиозен и природен туризъм. Палеокастрица е едно от най-привлекателните места на острова, кътче, за което човек остава да мечтае дълго време след като веднъж го е видял. Разположен по хълмовете на силно начлененото западно крайбрежие на острова, градчето е като вилна зона от пръснати типични гръцки къщи с лозници, розови храсти, лимонови дръвчета, юки и палми в дворовете – един истински земен рай. Докато автобусът криволичи по стръмния път към манастира, не спираш да въртиш глава наляво и надясно, за да не изпуснеш някоя красива гледка. Построен на висок скалист склон, храмовият комплекс е идеално място за снимки във всички възможни посоки, но инстинктивно първо тръгваш към терасата, която гледа към морето, където блесналото насреща ти слънчево кълбо закачливо си играе с вълните и те мами да слезеш при тях. Там някъде долу са подводните пещери, до които може да се стигне с лодка, на отсрещния хълм е издигнат огромен кръст, до който води тясна пътека, а право напред насред морското синьо е “вкамененият” кораб на Одисей, дело на разгневения Посейдон. Според друга легенда това е пиратски кораб, който Богородица вкаменила, за да спаси населението на острова от грозящата го опасност. Самият манастир е от онези места, чийто праг пристъпваме с благоговение независимо дали сме религиозни или не. И още с влизането си притихваме и се оставяме да ни води потокът от хора... Тук, както и навсякъде другаде ни посрещат топло и ни изпращат още по–сърдечно, а ние не спираме да се дивим на уюта и мира в този благословен от Бога дом.

Славата на Корфу на гостоприемен остров датира още от времето когато Одисей претърпял корабокрушение край бреговете му, но бил радушно приет от царя Алкиноос и дъщеря му Навсика, които му помогнали да се прибере в родната Итака. Язон и Медея също потърсили убежище на острова, след като откраднали златното руно от далечна Колхида. И ако това са само легенди, то пребиваването на острова (в най-ново време) на писателя и естествоизпитателя Джералд Даръл, не подлежи на съмнение. Той прекарал тук четири златни години от своето детство, отдаден на страстта си към флората и фауната на околността, като направил своя собствена менажерия от домашни и диви животни. Същият този Даръл по-късно създава прочутия Тръст за защита на животните и превръща цял един остров – остров Джърси до Великобритания в естествен зоопарк. Където и да ходи по-късно през живота си обаче той остава емоционално свързан с Корфу, който го вдъхновява да напише любимите на много деца и възрастни книги: “Моето семейство и други животни”, “Градината на боговете”, “Птици, животни и роднини”. Много от туристите днес идват на острова тъкмо заради него, защото са чели книгите му и познават тънкия му завладяващ хумор. Повечето, като мен, сигурно с интерес търсят да открият това, което е породило написването им, но като опознаят острова надали повече се чудят. Тук има всичко достатъчно интересно, което може да омагьоса едно дете и всичко достатъчно любопитно, което да задържи в плен един възрастен.

И ако Корфу днес е благоденстващо място във всяко едно отношение, заслугата, според местните жители, е на свети Спиридон – патрона на острова. Още през 1716 година при една битка, когато защитниците на крепостта едва удържали на напора, страхотна буря връхлетяла корабите на нападателите–турци и победата в последния момент им се изплъзнала. Друг път, след продължителен невиждан глад, изневиделица в пристанището на острова пристигнали кораби, натоварени с жито, което спасило за пореден път населението. Тези, а и много други чудеса, като двукратно внезапно избавление от чума, били приписвани на светеца, чиито мощи са пренесени тук от Константинопол след завладяването му от турците. Те и до днес се пазят в сребърен саркофаг в църквата Св. Спиридон в старата част на столицата и се изнасят навън само на празник. Почитта към светеца е толкова голяма, че три пъти в годината тук се извършват литийни шествия в негова чест. Показателен за обичта на хората към светеца е и фактът, че около 20 % от мъжете на острова носят това име. Ако искате да почувствате истинската атмосфера на Корфу, идете там на някой от тези големи празници, а защо не на самия Великден когато освен тържествената служба и шествието под звуците на няколко филхармонии ще може да видите и уникален за местните ритуал – хвърляне на глинени съдове, пълни с вода, от балконите подобно на стар венециански обичай, състоящ се в изхвърляне на старите вещи от дома. Изобщо жителите на Корфу знаят как да спазват традициите, да се забавляват и да почитат благодетелите си и най-вече патрона си.

Е, Посейдоне, още ли се гневиш незнайно на кого и защо? Твоята Керкира цъфти и процъфтява повече от всякога, а потомците на Феакс днес умеят не само да плават, тe знаят как да стопанисват земята си, как да опазват природата си, как да развиват културата си, как да посрещат и изпращат гости. Аз отидох там като турист, но се пристрастих като към свой дом. И разбрах: макар и обвеян в легенди, остров Корфу е реалност – жив, въздействащ, красив и омайващ. Аз го видях, стъпвах по земятя му, дишах въздуха му, усетих полъха на ветровете му и ако мога, някой ден ще се върна! Има защо!



Роси Радоева
май, 2011


За илюстрация на написаното - няколко мои >снимки Сн.1 Хълмът със старата крепост на Корфу; Сн.2 Общ изглед на столицата откъм крепостта; Сн.3 Миниатюрният Миши остров (в по-далечен план) и манастирът Влахерна; Сн.4 Старата част на града с църквата Св. Спиридон; Сн.5 Статуя на умиращия Ахил в двореца Ахилион; Сн.6 Каналът на любовта в Сидари; Сн.6 Манастирът Св. Богородица в Палеокастрица.


 

 

 

2013-12-16
САН ФРАНЦИСКО – ТАМ, КЪДЕТО ОЧИТЕ СРЕЩАТ СЪРЦЕТО

       
„ В Сан Франциско разбираш, че винаги си бил затворник в собствената си страна.”
Коста Костов

Преди точно 5 години написах първия си репортаж за Сан Франциско, който излезе в сп. „Наука пулмология”. По онова време бях негов Главен редактор. Фриско е град, който те превръща в графоман за цял живот. Всяко мое посещение е повод да пиша отново, защото така оставам по-дълго в него. Сега ви предлагам едно продължение на написаното за града на хипитата, музиката и латино-вдъхновението.


Малко е да кажа, че харесвам Сан Франциско. Обожавам този град. Вероятно поради истеричните крясъци на гларусите които ми напомнят за родния Бургас. Градът е неповторим дори и в края на май, когато духа почти постоянен прохладен вятър и времето често е неприветливо заради едно океанско течение, което се върти около залива на Сан Франциско. Вероятно това е причината, някога Марк Твен да каже: "Най-студената зима, която съм преживял е едно лято в Сан Франциско".
Фриско ти дава всъщност безброй причини да го обикнеш. Той привлича като никой друг американски град и те кани да се върнеш отново. Преди много години, новелата “Малтийския сокол” на Дашиел Хамет и превъплъшенията на Хъмфри Богарт в едноименния филм-класика, мислите ми често ме отвеждаха в този град. По очарователните улици Ellis, Turk, Market Str., Guery, Kearny, Powell (според мен най-пленителната улица на Фриско!), през пъстрия Chinatown и стръмните улици към рибарския кей (Fisherman’s wharf), чак до гей-квартала Castro, обсипан със знамената на гей-обществото във всички нюанси на синьо, жълто и червено. Този квартал е символ на свободен интимен живот във всички форми и комбинации и хетеросексуалните като мен си пият бирата приседнали и с повишено внимание откъм гърба. За любителите на джаза, задължителна дестинация е „Fillmore district”, който пази спомена за Луис Армстронг, Ела Фитцжералд и Дюк Елингтън. Екзотичен символ на Сан Франциско е “Alamo square” с прочутите си разноцветни къщи, наречени фамилиарно “Painted Ladies”. Изобщо не ми е хрумвало, че някога ще вися на Post Str. 891 пред легендарната сграда, на чийто четвърти етаж, югозападен апартамент, Дашиел Хамет е писал “Малтийския сокол” (1926-1929 г.). Точно такива събития и личности като Хамет (починал 1961 г.), са превърнали великолепната YERBA BUENA* в легенда и място за поклонение.


ЗНАМЕНИТОСТИТЕ

Тук в Сан Франциско е роден големият Клинт Истууд. Оттук е тръгнал неговият устремен път към славата с поредицата „Мръсния Хари”, която го направи звезда. Сцените от филма са снимани точно по улиците на Сан Франциско и разположения по на юг малък крайбрежен град - Кармел. Фриско е родният град и на Robin Williams, без когото някои американски филми щяха да заприличат на “Моят приятел слона”. Наблизо, в района на залива са ваканционните убежища на Майкъл Дъглас и Шарън Стоун. На няколко километра от Сан Франциско се е появила и една от любимите ми групи – “Creedence Clearwater Revival”, а през 1968 г. тук Джими Хендрикс изнася своя легендарен концерт. Нюйоркчанинът Тони Бенет възпя Фриско с прочутата си “I left my heart in San Francisco” и вероятно затова неговият албум “Duets” е един от най-продаваните тук (best seller). Великолепният джаз-певец Al Jarreau е живял и работил в Сан Франциско в края на 60-те когато е се е изхранвал като рехабилитатор на гласни връзки. Вероятно не сте забравили и невероятният Стив Маккуин със страхотните му авто-каскади по стръмните улици на града в легендарния филм “Bullet”. Този град е Мека на хипи-движението, родило се и израснало около ъгъла на улиците Ashbery и Haight, където Allen Ginsberg е събирал съмишленици. Тук все още се чувства тази палава атмосфера на 60-те и древните останки на хипитата може да се видят в парка “Buena vista”, почти до къщата на Джанис Джоплин, намираща се на 200 метра оттук. Този освободен дух се усеща и в парка около квартала Mission, където е израснал Карлос Сантана и за пръв път е прозвучала неговата китара. Този квартал се разполага само на няколкостотин метра зад Market Str и на крачка от конгресния център „Mosconе”, където се проведе годишната конференция на ATS. Тук в периферията на парка се намира и гимназията, в която той е получил средното си образование. Сега Сантана живее в малкото университетско градче Barkley на 35 мили от Фриско, а духът на неговата музика се усеща освен в ритмите и музикалните превъплъщения на уличните музиканти по Market и Powell Str и в някои модни модели дрехи и аксесоари в централния мол „Macy’s”, които носят името му. Улични свирачи са толкова изкусни, че биха се класирали за Евровизия от раз и на уменията им биха завидели болшинството от прехвалените ни поп-звезди. Ентусиазмът им надхвърля този на Веско Маринов и Икебаната.


УЛИЦИТЕ

Освен бургаската «Богориди» имам още няколко любими улици като барселонската “La Rambla”, за която Самърсет Моъм беше писал, че е най-великолепната улица на света. Но, ако тя е най-великолепната, то Мarket Street във Сан Франциско е най-идиотската, с десетките просяци (най-многобройните и най-добронамерените), за които просенето е свободен житейски избор и професия, а не резултат от обществена агресия и безхаберие. По тази улица можеш да срещнеш най-мръсните и най-артистичните и велики бели и черни откачалки на този свят, а Сан Франциско е най-смахнатият и очарователен град без срам как изглежда в очите на пуританите. Сякаш нормалитетът на града е затворен в Алкатраз, където е полежал и легендарният Ал Капоне. В този град веднага схващаш, защо когато говорим за свобода и свободен избор, веднага и първо се сещаме за САЩ. Някога свободата откривахме в песните на Джанис Джоплин, чиято родна къща се намира на срабнително спокойната Lyon Str. 112, а на Ashbury Str 710 в края на 60-те, Jerry Garcia и Greatful Dead са потеглили по пътя на славата. Тук, по улиците на Сан Франциско се разхожда духът на Джак Керуак, а сенките на Allen Ginsberg и апостолите на хипи-поколението те дебнат на всеки ъгъл.


СВОБОДАТА

Ела във Фриско и ще разбереш, че винаги си бил затворник в собствената си страна. Това ще ти се случи като земетресение още при първата откачалка с воня на 300 години свобода, полегнала на тротоара под 50 етажа стъкло и бетон. Мръсен, полугладен, но свободен. Ключовите думи са СВОБОДА НА ВОЛЯТА. Свободата да лежиш с дни и месеци на тротоара или свобода да бачкаш и трупаш мангизи, без право на ракиено време и с единственото условие да се подуеш като коледно прасе. После ти теглят бавно ножа, като ти точат париците за лекарства и пластика, докато разбереш, че онзи на тротоара е бил по-доволен от живота и по-малко прецакан. На този народ някой може и да му е сложил тарикатски примката на шията, но доста хлабаво, защото всеки си шава на воля, без да я затяга и да му пречи на дишането. Ако веднъж видите и непредубедено размислите за всичко това, което ви блъска окото, ще схванете, че демокрацията е именно в свободата да бъдеш както богат, така и мизерен мързеливец, когото никой и за нищо на света не може да накара да работи. Свободата е като гей-знамето на площад “Harvey Milt” пред квартала Castro. Многоцветна, с всички нюанси на обществото, облечена в дрипи или в смокинг, дъвчеща понички, хот-дог или вървите на обувките си. Ето това не може да разбере чалга-BG-то, което чака държавата да го направи милионер. А тук, улиците на Сан Франциско ти изпират всичките соц-нечистотии в главата и се прибираш в хотела пречистен. Ето заради това просветление, което в България няма откъде да дойде, градът бавно и неусетно, ще се вмъкне в сърцето ти и ще го спечели завинаги. Иначе, ако се вгледам в детайлите, бих нарекъл Сан Франциско град на картонените чаши Starbucks-кафе и металните колички, подобни на тези, които ползваме в големите супермаркети. Последните се ползват от просяците по улиците с цялата си покъщнина в тях и са толкова емблематични за града, че могат да бъдат поставени на входа на аерогарата. Всеки втори просяк бута такава количка, а тук просяците са превърнали просенето в изкусен занаят и форма на съществуване. А чашите с кафе са в ръцете на почти всеки, обикновено забързан минувач и се набиват в очите още при първа разходка по улиците. А в магазините ще си загубиш времето да искаш луксозна опаковка от вечно усмихнатите продавачки, защото и в най-луксозните магазини ти пъхат покупката небрежно в най-обикновена хартиена или найлонова торбичка. Това не те дразни дори, сякаш приел това като символ на свободното общуване между хората тук. Ще получиш усмивка и дежурното извинение “have a nice day”. Свободен град със свободни хора.


КРЪЧМИ-ЛЕГЕНДИ

За втори път посетих легендарната за града кръчма “John’s Grill” (снимка 8) на пъпа на Сан Франциско, която е задължителна за всеки турист-новобранец, посетил града. Прекарах няколко приятни часа с омайно вино в любимата зала на Дашиел Хамет. Тук манджите са великолепни, а стековете (за тези, които ги ядат!) са като Божие просветление. Всичко е запазено така, както е било по времето, когато писателят е работил като детектив в бюрото на Pincerton, помещавало се във все още запазената сграда на Мarket Street, която сега е магазин на “GAP”. Тук, той е писал наброските си върху прочутата кримка „Малтийския сокол”, която го направи знаменит криминалист. Около кръчмите на Фриско рухна и един отдавна битуващ в комплексираната ми социо-балканска тиква мит за еднообразната храна на американците, които нагъват само хот-дог и понички. А що се отнася до поничките и аз ги нагъвах всяка сутрин, защото са най-вкусните понички след онези, които ядяхме като деца пред бургаския плаж във времената на Петко Пандира. Пандира го няма вече, с него си отидоха и поничките. За храненето на янките мога да кажа само, че има каквото душа иска и може да си хапваш като попско дете по задушница, разнообразно и вкусно.

Най-знаменитата вечер в Сан Франциско можете да прекарате в някой от прочутите му музикални клубове за джаз и блус – Yoshi’s или блусарският “Bisquits&Blues”. Аз избрах втория и ...вечерта остана незабравима. Запомнете тези имена – Joe Luis Walker и невероятната блус-певица Bertha Blades. Те предизвикаха блус-земетресение в обруганата ми от българска чалга душа.


ВМЕСТО ФИНАЛ

Денят, преди да потегля от Сан Франциско направих една знаменита разходка до и през моста Golden Gate. Вероятно повечето неща от този град ще избледнеят, но панорамата, която се откри от този величествен мост, извит като гръбнак на граблива птица, няма да избледнее в паметта ми. Ако някога стигнете до Фриско, това е първото нещо, което трябва да направите. Дори повече. Прехвърлете моста задължително пешком, после продължете 2 мили по-надолу и ще стигнете до самия Рай – едно от най-луксозните убежища на знаменитости в района на Северна Калифорния – малкото вилно градче Sauasalito. Тук надничат от хълма луксозните къщи и вили на филмови и поп-звезди. По-любопитните се надяват да срещнат случайно Шарън Стоун, Робин Уилямс или някой от стотиците знаменитости на САЩ. Така и не можах да свикна с някои парадокси на Америка – плуващата вода в цукалото, идиотските ватмански дръжки на душа, които всеки път ми създават проблеми с батален характер, миризмата на марихуана по улиците и парковете, тежката миризма в кръчмите, която бих определил като 100 годишно шкембе, увито в непрани чорапи, мъже хванати за ръце по улиците и парковете и лукса на Sauasalito. Голите мъже и полуголи жени в квартала Кастро и около него са общоприето ежедневие тук, но далеч от европейските представи за обществено поведение. Всичко това обаче показва уважение и респект към свободата на отделния индивид. Уважението към свободата е поставило паметника на Симон Боливар пред градската библиотека, на най-величественото място на града – Civic Center. Защото въпросният Боливар не е работил по европейски, предпазливо и на парче, а като е тръгнал от Каракас е освободил не една, а дузина държави, между които Венецуела, Боливия, Панама, Еквадор и Чили. И ако е останало все още нещо от Европа в този инакомислещ свят, то това е легендата и споменът за Джон Ленън, козметичните гиганти и акорди от песни на Бийтълс, които често можеш да доловиш по различни места в града. Иначе Европа, за добро или лошо, отдавна си е отишла от Новия свят.


* Yerba Buena - исп. – билка, разновидност на ментата (Satureja douglasii). Испанските заселници в Калифорния през XVIII век дават това име на Сан Франциско поради изобилието от тази билка в района. Градът запазва това име до средата на XIX в.


25 май 2012
Сан Франциско
Коста Костов


Материалът е предоставен от редакцията на списание InSpiro Можете да намерите още статии от автора на www.inspiro-bg.com


 

 

 

2012-12-05
ДА ПОПЪТУВАМЕ ОТНОВО ...

               
“Очите ми са видели много неща, но не са уморени.
Ушите ми са чули много неща, но жадуват за още.”
Рабиндранат Тагор


Ако и вие сте ненаситни за още, следващите картини няма да ви отегчат. По-скоро ще запалят желание да включите някои от местата, които ще видите, в следващите си планове за пътешествия.

Първото слайд шоу се отнася до най-забележителните градини, които човек е съградил движейки се от непрестанния си стремеж да създава красота и хармония около себе си. Насладете се на това великолепие – навярно то не отстъпва по нищо на висящите градини на Семирамида от древния Вавилон, които според легендата били приказни.
Gardens_ 22.pps

Второто слайд шоу ни показва най-атрактивните водопади в света, предизвикващи винаги почуда от майсторските творения на природата. И няма как да не се сетим за Алеко Константинов, който при вида на Ниагарския водопад възкликнал:” Ниагара! Дай Боже всекиму да изпита такива блажени чувства, каквито изпитах аз.... когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!”
Vodopady_16.pps

Третият файл ни повежда на разходка из едни от най-романтичните острови – островите на река Сейнт Лоурънс в Северна Америка, известни като 1000-та острова, някои от които толкова малки, че побират само по една къща върху площта си- една къща, но каква! Ако искате да видите поне малка част от тези острови, трябва да “прескочите” до САЩ или Канада, но и този бегъл поглед засега е достатъчен. Приятно гледане и слушане!
ThousandIslands.pps


 

 

 

2012-06-12
ТОПЛИТЕ ЗАЛЕЗИ НАД ХОНОЛУЛУ

                След продължителното подтичване по дългите коридори на летището във Франкфурт се озовах почти в последната минута на борда на най-големия Еърбус А380-800 на Луфтханза за полета до Сан Франциско, преходната спирка в дългото пътуване до романтичния островен рай – архипелагът Хавай (Hawaii). Това е единственият щат на САЩ, който отвсякъде е заобиколен от вода. Безсмислено е да обясняваш на хавайците къде се намира България, защото за кореняците на този островен щат това е terra incognita. Както твърдят тук туристическите справочници, Хавай е най-отдалеченото от „голямата земя” островно пространство. Никъде другаде по света човек не може да бъде по-далеч от „голямата земя”, която след няколко дни престой тук в Хонолулу започна да ми се струва напълно излишна. Островът отвисоко и долу на земята изглежда едно добро място за живот, с уютните и изискани хотели, магазини и ресторанти, чистите булеварди и красиви паркове. Отдавна е отминало времето, когато тук, на източния бряг в Kualoa Regional Park, Стивън Спилбърг снима „Джурасик парк”. Хавай е вече органична част от най-проспериращата технологична цивилизация – САЩ, с много от предимствата и минимум от нейните недостатъци.
Традиционният поздрав „Aloha” над централната сграда на летището в Хонолулу ми напомня, че вече съм на обратната срана на времето – 13 часа разлика от България. Тук aloha е всичко – здравей, довиждане, как си, нещо като италиано-българското „чао”. Другата често чувана дума е mahalo, което означава сърдечна благодарност. Не забелязах кога моите спътници от самолета успяха да се окичат с традиционните хавайски гердани от цветя, но докато чакахме багажа, само аз бях без този традиционен хавайски атрибут. В следващите дни щях да забележа как почти всеки новопришълец вече носи традиционната хавайска риза, без да се притеснява от разнообразието на цветовете по нея. Тук цветята и цветовете ще ме съпътстват през целия ми престой, за да ми напомнят, че се намирам в онази част на света, където животът е най-лишен от тъмните си краски. Усмихнати и приветливи служители на транспортната компания ме качват на малък бус и съвсем непринудено се шегуват с пристигащите. Тук всички са особено дружелюбни, дори и гълъбите, които необезпокоявано те придружават навсякъде. В Хонолулу е само 18.30 часа следобяд, в края на акивния летен сезон, а вечерта вече се спуска над острова. Топло и влажно усещане, което ми напомня за Филипините и Пуерто Рико. Още само 20 минути и се озовавам на входа на един от най-големите и луксозни курортни комплекси в света – Hilton Hawaiian Village, който през тази 2011 г. празнува 50 години от откриването си. Обичам да отсядам в хотелите от веригата „Хилтън”, но това е най-романтичният от всички, в които съм бил – сполучлива комбинация от лукс и уют с хавайски привкус. Няма такъв луксозен Хилтън или поне аз не съм виждал подобен. Вероятно е и най-големият в света, защото се състои от няколко корпуса (цели 6), потънали във водопади, малки езерца, в които плуват екзотични риби и зеленина, сред които се разхождат розови фламинго, океански костенурки и пингвини. Птиците тук се радват на особена почит, защото са навсякъде и в непосредствена близост, почти нахално присъстващи в личното ти пространство. Нахлуват дори в хотелската ти стая през отворените врати на терасата, необезпокоявани и спокойни.
Разположен почти върху пясъка на прочутия Waikiki beach, тази перла на веригата Hilton hotels е била винаги предпочитано място за знаменитостите от всякакъв ранг. В сърцето на Хонолулу, на брега на Тихия океан, Hilton Hawaiian Village е приютявал Джон Кенеди през далечната 1963 г., само няколко месеца преди да бъде застрелян в Далас. Тук е отсядала и Елизабет Тейлър, както и всички президенти на САЩ, посещавали Хонолулу. Фоайетата помнят и крясъците на екзалтираните фенове на Елвис Пресли, който е бил буквално затворен в хотела през 1961 г., за да бъде спасен от стотиците преследвачи, станали свидетели на снимките на неговия филм „Блу Хавай”. От тогава същото название носи и най-прочутият тук коктейл, който се сервира по специална рецепта в ресторантите и баровете на хотела. Същият този хотел е снимачната площадка на хитовия в момента сериал за сърфисти – Hawaii 5-0, а апартаментът на Елвис е бил нает от Майкъл Джаксън при последния му концерт тук малко преди да ни напусне завинаги.
Хонолулу е разположен на брега на залива Mamala в южната част на най-населения от островите на архипелага – Oahu. Този остров е бизнес-центърът на Хавай, нещо като столица на архипелага. Преди 1000 години тук за първи път стъпват преселници от други части на Полинезия и правят така, че 1000 години по-късно се оправят по-добре от нас и без Бат’ Бойко. Хонолулу е красиво място. Много красиво и луксозно място. Вероятно едно от най-изумителните места, срещали окото ми. Красотата на Хавай и Хонолулу е правопропорционална на количеството японци и обратно пропорционална на количеството руснаци. Тази пропорция ми е любима. Ако искаш да разбереш дали едно място си струва, попитай има ли много японци. За да си сигурен обаче, че това място е уникално, трябва задължително да попиташ дали липсват руски туристи. В Хавай отговорът и на двата въпроса е „да”, затова побързай да го посетиш, докато още не са го нагазили братята махмурлии от изтока. Хонолулу е хакано с японци и ако има извънтериториална столица на Япония, това със сигурност е Хонолулу. Японците от средната класа са на всяка крачка и са повече от птиците. Пазаруват безразборно, но тихо и изискано. Тук се чувства едновременното влияние на САЩ и Азия. Тази смесица на култури се е вплела органично в местните традиции. Най-добре това се усеща по музиката, която долавяш навсякъде – ту азиатска, ту типично американска, ту хавайска и най-често особена смес от всички тях.
В Хонолулу е събран толкова лукс на квадратен метър, колкото не съм виждал никъде по света. Градът пробива джоба и на най-капризния турист. Булевард „Калакауа”, носещ името на последния хавайски крал, е вероятно най-луксозната улица в света, наравно с парижкото „Avenue De la Montaigne”, римската улица „De laCondotti” и миланската „Monte Napoleone”. Повярвайте, че тук най-бързо може да изхарчите последните си 1000 долара. Много, много скъп град и го казвам, при все че съм бил в Токио, Сеул, Лондон и Москва, които съвсем не са достъпни за всеки джоб. Скромен обяд за двама с по чаша бял Зинфандел тук в Хонолулу е не по-малко от 60 долара, ако не смяташ бакшиша за персонала. Ако искате една жена да ви обикне завинаги, доведете я в Хонолулу и я поразходете по булевард „Калакауа” като не забравите и кредитните си карти. Всичките! Сравнена с този забит в средата на Тихия океан град, София изглежда като окъсана посестрима. Сравнението е унизително за хавайците и направо си е комплимент за софиянци. Хонолулу е тринадесетият по големина град на територията на САЩ. Тук се намира второто най-скъпо училище в САЩ, подарено на хавайците от последната кралица на Хавай. Специфичното за тази гимназия е, че в нея могат да учат само ученици с хавайска кръв. В Хонолулу се намира и единственият на територията на САЩ кралски дворец - Iolani palace, който е бил център на социалния и политически живот на Хавайската монархия, която пада през далечната 1893 г. Този дворец е бил оборудван още преди Белия Дом с електричество и телефони. Не случайно хавайците имат самочувствието да твърдят, че полинезийската цивилизация се е родила именно тук. Докато Хонолулу е сърцето на бизнеса и конгресния туризъм (тук се провежда поредната конференция на ACCP -2011), северната част на острова, около градчето Haleiwa е може би най-притегателното място в света за майстори сърфисти, особено през зимните месеци, когато вълните са гигантски и особено предизвикателни дори и за най-изкусните майстори. Плажовете на Хаваите са в топ-класациите на най-красивите в света, а най-прочутият Waikiki beach беше буквално под леглото ми. Изгарящо слънце, изумрудено син океан с температура на кристално чистата вода около 26-27 градуса, широка и чиста плажна ивица без сергиите на нашенските алкохолни дестинации „Слънчев бряг” и „Златните”, които приличат на Пърл Харбър след нашествието на японците. На Waikiki ползваш безплатната сянка на палмите в компанията на безброй гълъби и никой не ти натрапва безумни цени за чадър и шепа пясък. Ако има туристически рай, то една част от него е тук около Waikiki beach.
Споменах вече Пърл Харбър. Една от точките, които предварително бях набелязал. Историческо място не само за американците. 350 японски самолета в два набега съсипват за броени минути тази укрепена тихоокеанска база и си навличат голям проблем – САЩ влизат във Втората световна и биват натикани в мишите дупки на остров Иво Джима. Съветвам ви да видите този филм на Клинт Истууд – „Писма от Иво Джима” и неговия побратим „Флаговете на нашите бащи”. Тогава има какво да си говорим за Пърл Харбър и тази неизменна страст на американците да извличат поуки от грешките си и да се обединяват под американското знаме. Извън този контекст тук осезателно да се усеща желанието на хавайците да запазят автентичността си на островитяни, без да се прехласват по континентална Америка.
И за финал, моята любима тема – изгубените за българското православие души български. Тук присъствах на неделна църковна служба. Съвсем случайно, на плажа, буквално на пясъка пред мен. Няколко стола, микрофон и две тонколони. Като прибавите и четири великолепно пеещи хавайки, службата в името на Исус се превърна във всеобщ неделен празник на душите. Бях там, чух и ме хвана. Държа ме дълго. В един свой предишен репортаж за Сеул бях писал, че ако България се засели с корейци, ни чака добро бъдеще. Сега искам да добавя – и да има спокойния лукс на Хавай. И да не забравя. Тук в Хавай непременно трябва да се яде сладолед, и то кокосов. Най-страхотният сладолед на света. Mahalo, Хонолулу! Благодаря на Бог, че бях, усетих и преживях това приключение, наречено Хавай!


Копирано от сайта на сп. InSpiro (бр.4/2011) с разрешение на гл. редактор К. Костов, който е и автор на текста.


 

 

 

2012-02-11
ВИРТУАЛНО ПЪТУВАНЕ

               
Този път ви предлагам две кратки пътешествия под форма на слайд шоу и едно видео, които ще ви отведат в различни краища на света. Няма как да не ви харесат!

В първото ще видите познати и непознати места от птичи поглед, представени с перфектна картина и звук и ще се почувствате несъмнено по-богати, защото, както е казала френската писателка Колет, "Земята принадлежи на всеки, който спре за миг и се огледа преди да продължи по пътя си." Ето вижте: El_mundo.pps

Второто слайд шоу ми напомня за писателя Джоузеф Конрад, който след едно от многобройните си екзотични пътувания написал: "То бе като връщане към началото на света, когато буйна растителност покривала земята и единствени господари били грамадните дървета." Ето и някои от тези специални дървета на планетата Земя, които ще видите на фона на вълшебна оперна музика: xxxx-mem-special-trees.pps


И накрая ви предлагам едно уникално видео: "разходка" на бързи обороти из едни от най-впечатляващите места на планетата. Това е майсторска компилация от множество видео -файлове, събрани в едно. Според зрителския интерес това е най-гледаното видео в интернет за последните няколко дни. Наречено е "Добре дошли на Земята":
http://vbox7.com/play:c17b70bd6c

Приятно пътуване!


 

 

 

2011-02-12
ТУНИС - ПЕРЛАТА НА СЕВЕРНА АФРИКА

                Събитията в Тунис преди няколко седмици ме накараха да се върна в спомените си 4 години назад, когато посетих, видях и почувствах тази страна, за която оттогава говоря с респект и искрена обич.

Тунис не е изостанала страна от Третия свят, както бяхме свикнали да мислим за повечето африкански държави. Не случайно през 1998 година Кофи Анан я нарекъл най-толерантната, най-разкрепостената и най-изисканата държава на Северна Африка. И наистина, още с пристигането си в Тунис с удивление разбираш, че тук може да се чувстваш като във всяка друга европейска страна. Напредъкът е виден във всички сфери на живота. Всъщност Тунис прави първите стъпки към цивилизоването си много по-рано. Страната е била дълги години Френски протекторат, а от 1956 година е независима република, чийто първи президент въвежда реформите, с които днес Тунис се гордее. Три са основните неща, които отличават Тунис от другите ислямистки държави: забранено е многоженството; разрешен е алкохолът; почивните дни са събота и неделя, а не петък, както повелява коранът.

По територия Тунис е малка страна, която може за един ден да се обиколи с автомобил – от скалистото северно крайбрежие през степните поля до първите Сахарски оазиси. Релефът и е предимно равнинен, като най-голямата надморска височина в Атласките планини е 1544 м. Любопитен факт е, че толкова е и квадратурата на един от президентските апартаменти на току що сваления от власт Бен Али, който управлява страната в продължение на 23 години. Тунис привлича туристи предимно с голямата си брегова линия, покрита с плажове, с луксозната си хотелска база и с атрактивните си развлечения, задоволяващи всеки вкус. Но не само това... Не е възможно да отидеш в Тунис без да направиш обичайната двудневна екскурзия до пустинята, която заема около 60 % от територията на страната.

Пустинята в Тунис се дели условно на 3 части: шот, рег и ерг.
Абсолютна мъртва зона са само пресъхналите солени езера, т.н. шот, от който се добиват фосфати. Наи-посещаваното езеро Шот ал Джерид представлява странен пейзаж за европееца. Лете фосфатната сол засъхва на повърхността му и образува сияещи бели кристали, простиращи се до хоризонта, където често се появяват миражи. Зиме това голо пространство изглежда като огромна ледена пързалка, на места поразтопена, сякаш заплашваща да се пропука. Най-голямата атракция на тези езера е посрещане изгрева на слънцето, но местността сама по себе си е обвеяна в някаква загадъчност и мистичност. Може би защото тук се пристига още по тъмно, когато цари тишина и когато на километри пред теб се вижда само безбрежна огледална пустош, смътни очертания на планини и едва забележими силуети на хора. После с появата на първите лъчи на слънцето, виждаш как бутафорните сламени хотели, камили и лодки край шосето се проясняват и скоро подвикванията на продавачите на “пустинни рози” те връщат в реалността.

Каменната пустиня, т.н.рег е покрита с разнообразни скални образувания, а полупустинята и особено областта Сахел е заета от гори с маслинови дървета. По брой на маслиновите насаждения, както и по производство на маслини Тунис заема 4-о място в света след Испания, Гърция, Италия. Повечето дървета са много стари, някои достигащи възраст 2000 години и с разкривените си причудливи форми приличат досущ на картина на Ван Гог, рисувана по френското Средиземноморие. Странно е наистина да си представиш, че животът тук е текъл по един и същи начин и преди толкова много години. За тунизийците маслиновото дърво има не само стопанско значение, то е свещено, към него се отнасят с почит и уважение. Беритбата на маслини е ритуал, в който участва цялото семейство. Ръчно набраните маслини гарантират по-високо качество на зехтина, добит в Тунис, с което местните се гордеят. Колкото по на юг се отива, маслиновите гори се разреждат и заменят с кактуси, които се явяват естествена преграда срещу пясъчните навявания. Казват, че пролет, когато цъфтят, те представляват невероятно красива гледка, но и през зимата впечатляват с огромните си размери, по-големи от човешки бой.

Не е възможно да те разходят до пустинята, и да не ти покажат оазис. Но преди това ще ти доставят едно от най-вълнуващите изживявания - лудо джип сафари сред пясъци и пушилка, което ти напомня телевизионните предавания от ралито Париж - Дакар, чийто маршрут минава по тези места. А след някой и друг завой с изненада ще откриеш постройките от декора на филма на Джордж Лукас “Междузвездни войни” и палатките на “Английския пациент”. Оазисът Шебика ти се разкрива едва когато автобусът спре пред голи скалисти възвишения, между които навътре като змия се провира ивица зеленина. После с изненада научаваш, че тук, където валежите се измерват в милиметри, може да се случват и наводнения. Такова голямо наводнение през 1969 година заляло и унищожило напълно намиращото се в планината село, което след това преместили по-надолу в равнината. Шебика е малък естествен оазис с диворастящи палми, а Тозьор е най-големият оазис в Тунис, в който има повече от 300 хил. финикови палми. Техните плодове - фурмите се предлагат по градските сергии както обработени, със захар и мед, така и натурални, на клонки, скоро откъснати от дървото. Нямах идея дотогава какво означава вкусна, мека, ароматна фурма, събрала в себе си цялото слънце на пустинята.

В същинската пустиня ерг, която е около 20% и представлява безкрайно море от пясъчни дюни, рядко може да навлезе обикновен турист. Там живеят само бедуини с техните камили. Камилата е необикновено животно, с което имах честта да се запозная. Дано никоя камила не ме е запомнила с лошо, защото се знае, че са много злопаметни. Дори след много години могат да разпознаят човек, който някога им е причинил зло и да си отмъстят жестоко. Разходката с камили не е запазена марка на Тунизийската пустиня, но определено си заслужава, ако досега не сте опитвали. Камилите са толкова красиви, колкото и на картинка, но с леко неприятно ухание, защото са преживни животни и връщат храната от стомаха в устата си. Но пък каква възможност, яздейки камила, да погледнеш пясъците отвисоко, да се насладиш на залеза в пустинята, да си направиш снимки за спомен и изобщо да се почувстваш различно. Това приключение се предлага обикновено в град Дуз, на входа на пустинята Сахара, където традиционно се провеждат състезания с камили. За сведение, диви камили в Тунис няма, те са винаги нечия собственост – на бедуините или на берберите.

Дори местното население бърка понятията бедуин и бербер. Бедуинът е човек, водещ определен начин на живот, синоним на “номад”, развеждащ стадата си из пустинята. А бербер е етнографско понятие. Берберите са коренното население на Тунис. Те обитават отдалечените планински вериги Матмата и Ксур, наподобяващи лунен пейзаж. Тук туристът с изненада открива чернеещи входове на дупки, пещери и ями, които всъщност са необикновените жилища на т.н. троглодити, живеещи под земята от векове – първо за да се предпазят от враговете си, а после – за да се крият от палещите лъчи на лятното слънце. Стаите им, вкопани направо в планината, са с най-разнообразни форми, варосани и обзаведени скромно с възможно най-необходимото. В такива подземни жилища понастоящем живеят около 150 семейства. Тъй като са туристическа атракция, от която печелят пари, берберите дружелюбно те посрещат в дома си, където демонстрират умението си да приготвят кус-кус по съвсем примитивен начин, Кус-кусът е националното ястие на тунизийския народ, но се различава от нашия. Той е съвсем ситен, овкусен с арабски подправки и обикновено се сервира с агнешко и зеленчуци. В един от подземните ресторанти тук ни сервираха превъзходен кус-кус с хрупкави банички, които помня и до днес.

Тунизийците в основната си част днес са араби, но населението е изключително примесено поради това, че Тунис е бил винаги на кръстопът. Финикийците са първите заселници отвън, дошли по тези земи 800 г. преди н.е. и за това разказва легендата за Дидона, която с ум и хитрост извоювала правото да се засели на северноафриканския бряг. Когато местният цар и позволил да заживее само върху площта на една волска кожа, тя наредила да я нарежат на тънки ивици, с които заградила много по-голяма територия. Така бил създаден Картаген ( от “карт адаш”, което на местен език означава нов град). От славата на Картаген, владял цялото Средиземноморие векове наред, днес не е останало почти нищо, освен няколко колони и част от баните за таласотерапия. Той е бил изравнен със земята от новите завоеватели – римляните, които толкова ненавиждали картагенците, че посипали сол по земята около града, за да остане тя за векове безплодна и безлюдна. Въпреки това обаче тук все още отекват стъпките на Анибал, велик картагенски предводител, който се прочул с Пуническите войни и най-вече с това, че успял да прекара голяма войска със слонове през Алпите и да накара Рим да трепери от страх.

Най-дълготрайно и плодотворно в миналото било римското владичество. Оттогава са останали многобройни руини из цялата страна, които свидетелстват за една епоха на процъфтяване на занаятите, земеделието, животновъдството, търговията и изкуствата. Всичко това е изобразено по римските мозайки, които днес са събрани в един от най-големите музеи за мозайки в света – музея Бардо, разположен в бивш дворец на тунизийските владетели в столицата Тунис. Най-представителният обект от римско време на открито обаче не са мозайките, а римският амфитеатър (колизеум) в Ел Джем. Той е третият в света по големина, но най-запазеният и не случайно е избран измежду многото подобни театри за заснемането на холивудската продукцуя “Гладиатор”. Част от стените на колизеума са разрушени, но той все още впечатлява с размера на огромното за времето си строителство. Навремето арена на гладиаторски битки, днес той е пригоден за концерти на поп и рок състави, както и за оперни представления.

От арабския период, датиращ от 7-ми век, когато арабите нахлули и останали трайно по тези земи, има, разбира се, най-много забележителности – крепости, манастири, джамии, медини (пазари). Най-голямата светиня за арабите в Тунис е джамията Сиди Угба в Кайруан – 4-а по значение след Мека, Медина и Йерусалим, а Кайруан е бившата стара столица на страната, град, известен днес с красивите си килими и керамика, продавани на туристите на съвсем достъпни цени. Величествените крепости и манастири в градовете Сус, Монастир и Сфакс, а и другаде свидетелстват за бурни и драматични времена, нам непознати, но будещи любопитство и възхита. Колкото до медината – тя не се различава особено от останалите пазари в арабския свят - с претрупаността на сергиите, с подканянията на търговците, на които човек трудно може да устои, с миризмите на ориенталски парфюм, тютюн, кафе, подправки и всякакви сладки изкушения. Тунис ще остане в съзнанието ми и с други, характерни за исляма черти, но това не дразни, а само напомня за многоцветието на културите по тези земи.

Екскурзията ви в Тунис не би била пълноценна, ако не се отбиете в очарователното малко градче Сиди Бу Саид на около десетина км от столицата, което ви посреща с алея от диви портокали и с мирис на море, водорасли и най-различни арабски благовония. Основано през 12 век от ислямистки софисти, а по-късно заселено от испанци, то е преоткрито за чужденците едва в края на 19 век. Пленени от това място, тук прекарват времето си експресионистите Пол Клее и Аугуст Маке и постепенно го превръщат в Туниския Монмартр. Синьо-белият град, както още го наричат, привлича предимно художници, защото думите са недостатъчни да опишат това място, а четката успява по-точно да нанесе върху платно картините, които човешкото око вижда – изрядно бели стени, яркосини врати и прозорци с дантелени орнаменти, увивни храсти с богати ярки цветове, характерни за юга и всичко това блеснало на слънцето в цялата си простота и изящество. Разположен на брега на Средиземно море, този град с андалуска архитектура напомня уютната атмосфера на Несебър и Созопол, където върху малка площ има толкова много самобитна култура, красота и романтика, че ти се иска дълго да останеш и да се наслаждаваш.

Подобно чувство човек може да изпита и в модерния Порт-ел-Кантауи недалеч от град Сус – едно затворено пристанище с безброй яхти, катамарани и туристически подводници, обградено от кокетни ресторанти с маси, аранжирани с купи, пълни с портокали, а наоколо - спретнати малки хотели в полу-ориенталски, полу-европейски стил, с богата екзотична растителност в градините и примамливи сувенирни магазини. Тук времето сякаш е спряло в най-хубавия си ден, дар от Господа и нищо не може да помрачи усещането за лекота, свобода и безгрижност. И се питаш за кой ли път – “Ама това Африка ли е?”, защото както този, така и другите курорти по крайбрежието на Тунис са сравними само с очарованието и лукса на френската и италианска Ривиера.

И в края на това пътуване естествено ти се иска да разполагаш с още някой и друг ден, за да може да видиш още, и още.... – и уникалния мавзолей на първия президент Хабиб Бургиба в Монастир, и катакомбите на град Сус, и разкоша на курорта Хамамет... А защо да не отскочиш и до остров Джерба, където са най-хубавите средиземноморски плажове или просто да се отдадеш на съзерцание на брега, където лазурно-синият цвят на морето се слива на хоризонта с бледата синева на небето и те дарява с най-нежната гледка, за която някога си мечтал.
И тъй като е невъзможно да изпълниш програмата си за една седмица, може като се върнеш, да отвориш атласа и книгата, която си си купил за Тунис и да попътуваш мислено още, и още.... Аз направих не само това. Потопих се отново в историята на славния Картаген с романа "Саламбо" на Гюстав Флобер, за който Виктор Юго възкликнал: “Приятелю, Вие сте възкресили един изчезнал свят!”

Запознайте се и вие с тази страна, когато вятърът на промяната отмине! Но не отивайте там предубедени! Оставете сетивата си да попият всичко от заобикалящия свят и ще се учудите колко прекрасни неща ще ви разкрият!
Идете, вижте и се убедете сами!


Роси Радоева


Ето и някои мои >снимки от Тунис: Сн.1 Пресъхналото езеро Шот ал Джерид; Сн.2 Водопад в Атласките планини на границата с пустинята; Сн.3 Берберка приготвяща кус-кус пред жилището си; Сн.4 Кът от романтичното градче Сиди Бу Саид; Сн.5 Модерния Порт ел Кантауи; Сн.6 Танцуваща тунизийка в типична местна носия


 

 

 

2011-01-12
БАРСЕЛОНА - ГРАДЪТ НА ГАУДИ И МИРО

                Има само един град и една улица, които бихте обикнали поне толкова, колкото обичате любимата си улица в родния ви град. Градът е Барселона, а улицата е “Пасаж на Грациите”. Когато минах за пръв път по тази изумителна с красивите си архитектурни решения улица, ми стана така уютно и топло, както когато стъпвам на родната “Богориди” в Бургас. Само една разходка по нея стига, за да обикнеш Барселона завинаги и да те влече към този град отново и отново. Ако не ти стигне тази красота, то имаш много други възможности, една от тях подсказана от Самърсет Моам, който някъде беше писал за най-изумителната улица на света - барселонската “La Rambla”. Там ще се срещнеш с най-амбициозните улични артисти и най-празничната атмосфера в най-делничната част от деня. Тук ще видиш и сградата на един от най-известните оперни театри в света “Liceu”, който побира над 2200 зрители и помни пикови моменти от кариерата на Хосе Карерас и Монсерат Кабайе. И след като обезумееш за още, тогава се разходи по крайбрежния булевард «Колумб» с великолепието на архитектурата и разкоша на палмите или най-дългия булевард «Диагонал», който ще ви предложи цялото разнообразие на това съновидение наречено Барселона. Едва тогава можеш да седнеш в една красива сервесерия да изсърбаш едно гаспачо, да хапнеш паеля с морски дарове или да пийнеш бира в някоя от крайбрежните кръчми на стария квартал «Барселонета». За предпочитане е да сториш това повторно и в някое от великолепните бистра на площад «Реал» или в една от най-автентичните кръчми на стария град с игривото име «Лос Караколес». Готов съм да обещая на Националната здравна каса, че няма да подстрекавам българските пулмолози да се занимават с взривни вещества, ако някой от вас не се влюби в Барселона от раз и завинаги.
Барселона е моят град. Любовта ми с този град се случи от пръв поглед. Преди да се намеси умът, първо ми трепна сърцето и заговори душата в синхрон с песента на папагалите накацали по уличните палми. Няма друга такава радост за очите и ушите едновременно. Като спомен от друг живот и друга планета. Така, както се случва с най-красивите ти любови в живота – красотата грабва сърцето преди мозъкът ти да се е придвижил една мисъл напред. Така, както поселиха душата ми “Христос и фарисейят” на Тициан, “Слънчогледите” на Ван Гог от Пинакотеката в Мюнхен, саксофонът на Дейвид Сенборн, тромпетът на Майлс Дейвис или първият прочит на стиховете на Борис Христов. Със своите близо 3 милиона жители, красивото си разположение около хълма Montjuic и обграждащата го от запад средновисока планинска верига, Барселона живее с ритъма на европейски мегаполис, съхранил интимността на по-малкия град, със своите тесни средновековни улици в старата готическа част и красивите еднопосочни булеварди в по-новата ренесансова зона. Този град не оставя никого равнодушен и те връща при себе си. По неговите улици е стъпвал и трагично оставил живота си, сгазен нелепо от трамвай, най-приказният архитект на сърцето ми – Антонио Гауди. Неговата гениална и незавършена приживе готическа катедрала “Саграда фамилия”, е удивителен разрив с каноничната архитектурна традиция и смел поглед отвъд църковната догма. Душата ти остава с копнеж за земна красота и напълно недокосната от неясни обещания за отвъдното. Неслучайно църковните фарисеи дълги години се разграничаваха от този шедьовър на Гауди. Ако някой пожелае да скъса завинаги с догматичното си мислене, иска да освободи душата си от оковите на православната църковна схоластика и му е писнало от безхаберието на българските отци, отслужващи бездушно канона, да отиде да зърне, ако ще от километър, “Sagrada Familia” и ако само за миг му хрумне отново да се прекръсти и помоли в българска църква значи напълно е загубен за истинския живот на душата си. Преданите граждани на Барселона, верни на гения на Гауди, довършват с лични и обществени дарения вече близо 100 години този световен образец на извънземната архитектура и ако светът не се затрие, след по-малко от 10 години, ние ще го видим завършен. Все пак искам да отбележа, че дори и за непрофесионалното око е видно, че реставрираната част отстъпва на съвършените форми на гения. Пред съвършенството на Гауди всичко друго изглежда несъвършено.
Ако очите ти закопнеят за повече разкош, то те чака нежната красота на великолепния парк “Güell”, в който ще изживееш най-красивото си “Deja vue” от детските ти фантазии. Това посещение остави за един слънчев предиобяд, когато очите ти са гладни за цвят и форма. Гауди е сътворил една приказка за деца и възрастни, която превръща мечтите и сънищата в реалност. Тук е цялото великолепие на Гауди с характерните огладени форми и така характерното за Барселона великолепие на светлина и цветове. Ако отдавна не си помечтал ще го направиш точно в този парк, от който като на длан се разкрива цялото великолепиe на Барселона. В остатъка на този ден направи разходка покрай площад “Каталуния” и зоната около хълма Monjuic, където ще попаднеш на миниатюрния почти парк “Хуан Миро” (непосредствено до незабравимия пл. “Испания”), с едно закачливо творение на Миро, двореца Montjuic, където се помещава националния исторически музей на Каталуния и Олимпийското градче от 1992 г. с великолепието на спортните съоръжения. Ако ти остане време точно тук има опасност да пропуснеш музея “Хуан Миро”, което ще бъде грях, за който няма прошка. Именно в тази част на Барселона се намира и един архитектурен образец на съвремието – Montjuic Communications Tower (1991), вдъхновено творeние на съвременната икона на архитектурното инакомислене Сантяго Калатрава. Запомнете това име. Митологизиран испанец, роден във Валенсия (1951), където e сътворил един уникален Планетариум, една игра на сгери, кубове и диагонали. Този майстор превърна архитектурата в културен модел на бъдещето и се реди заедно с големите на нашето съвремие: Нормън Фостър, Жан Новел и Франк Гери. Обявен за глобален лидер на бъдещето на световния форум в Давос, златен медал на строителните инженери на Лондон (1992), златен медал на Американската архитектурна асоциация (2005), национална награда за архитектура на Испания (2007). Най-титулуваният архитект на мостове и гари. Негова е гарата Stadelhofen в Цюрих, някои от най-уникалните въжени асиметрични мостове като моста Harlemmermeer в Холандия и на него е поверен проекта за бъдещата спирка “Световен търговски център” в Ню Йорк, която ще се разположи на мястото на разрушените Близнаци. Последният шедьовър на архитекта е Chicago Spire Tower, която ще кацне през 2011 г. със своите 160 етажа в езероро Мичигън и ще бъде най-високата сграда в Северна Америка.
Геният на Нормън Фостър ще видим в реновирания стадион “Camp Nou”, а “Златната риба” на Франк Гери е кацнала на брега на олимпийското село и ви се усмихва. Жан Новел ще ви препрати в друго измерение с великолепната „краставица” на каквато прилича неговата “Torre Agbar” разположена по най-дългия булевард “Диагонал”, пресичащ в продължение на няколко километра града.
Ако у вас все още живее детето, не пропускайте да посетите Аквариума на Барселона, в самия пристанищен комплекс, където ви чакат красиви нощни забавления и няколко добри кръчми. Тази зона на града привлича барселонци и е любимо място за разходка и забава.
За десерт оставете извънземните форми на “La Pedrera” известна още като “Casa Mila” и нейната великолепна посестрима от срещуположната страна на пасажа на Грациите – “Casa Batllo”. Два шедьовъра на архитектурния гений на Гауди, които са се превърнали в символи на града. Там около тях ще хапнете черешката на тортата, която ще ви държи сладост цял живот и ще ви връща пак тук като при сладострастна любовница.
Пропуснах да отбележа нещо важно за най-големите маниаци: ако пътувате със самолет за Барселона вашият маршрут е през Мюнхен, най-луксозното летище, на което е стъпвал кракът ми. Това ще ви дойде като бонус. И непременно си вземете място до прозореца отдясно, иначе ще пропуснете великолепната гледка, която се открива към френската ривиера, защото маршрутът ви минава през легендите Монте Карло, Ница, Кан, Антиб, Сан Тропе и Марсилия.
Когато попитали най-великия тромпетист на нашето време Майлс Дейвис каква е неговата мечта, той отговорил: „Искам да съм бял”. Ако попитат мен, вероятно един от възможните отговори би бил: „Искам поне един български град да заприлича на Барселона”.
Накрая и един съвет от мен. Ако решиш да спечелиш една жена или да стоплиш едно женско сърце непременно имай предвид и Барселона. Няма да удариш в гредата и имаш сериозен шанс да убедиш тази жена, че освен любовта, както беше писал Луи Арагон, има поне още една сериозна причина, поради която си струва да сме тук на земята.

Коста Костов
Барселона 1994 - 2009


 

 

 

2010-09-24
КАТАЛУНИЯ, ИСПАНИЯ

                Какво научих, какво видях, какво харесах...

Каталуния е Испания, и Каталуния не е Испания! Ние я възприемаме като част от тази страна, но каталунците не мислят точно така. Те винаги са се стремяли към самостоятелност и често са имали конфликти с централното управление в Мадрид. Историята им е по-различна от останалата част на Испания по ред причини, а в индустриално отношение са били винаги по-развити и по-богати. Понастоящем те продължават да се борят за широка автономия, но за разлика от баските не демонстрират агресивност.

Думата “мавър” е синоним на възможно най-лошото, което може да се случи на един испанец. Не случайно по време на един от народните им празници по традиция испанците се провикват : “Бий маврите, бий маврите!”, макар, че маври днес няма. Ненавистта към маврите датира от времето на поробената цели 800 години от тях Испания. Но Каталуния не е страдала толкова много. Тя е била владяна от маврите само 80 години и за да се противопостави на тяхната култура, е строяла катедрали. В Каталуния е пълно с готически катедрали. Най-обичаната катедрала в Барселона, столицата на Каталуния, е Санта Мария дел Мар, а най-голямата в стария град е Kатедралата на Св. Еулалия. Не пропускайте да ги видите ако отидете там.

Каталунците се гордеят със своите именити художници и архитекти. Във Фигерас, недалече от Барселона е роден ексцентричният Салвадор Дали. Там той е преустроил стар театър в музей, странен и любопитен, колкото е и самият Дали. Заслужава да се види. Родом от Барселона е абстрактният Хуан Миро, неофициален представител на сюрреализма, чиито модерни картини, скулптури и паважни мозайки са на разположение на туристите, посещаващи Барселона. Детските си години в Барселона е прекарал и импресионистът Пикасо. Днес в една от аристократичните къщи на готическия квартал може да се видят около 1000 негови творби. “ Когато бях малък, рисувах като Рафаел, трябваше да се уча дълго, за да мога да рисувам като дете” споделя Пикасо по-късно в своя живот.

Барселона нямаше да бъде това, което е, ако не бяха архитектурните шедьоври на Антони Гауди – къщите Батийо, Каза Мила(Ла Педрера), паркът Гюел и разбира се, прочутата катедрала Саграда Фамилия. Никъде по света няма аналог на Гауди. Неговото фантастично въображение е чертало приказни форми, обикновено взети от природата. “Няма по-съвършен учител за човека от природата” са думи на Гауди. В една от неговите уникални къщи няма нито един прав ъгъл, а чудатите му комини на покривите са сякаш взаимствани от други светове... По времето на Гауди (края на 19, началото на 20 век) в Барселона живеят и работят и други не по-малко впечатляващи с творенията си архитекти – Луис Доменеч и Монтанер и Хосе Пуиг и Катафалк. Идете в Барселона, за да видите техните къщи ако сте любители на архитектурата.

Върховното постижение на Гауди безспорно е величествената катедрала Саграда фамилия. На нея архитектът е посветил 43 години от живота си и приживе е успял да завърши само източната и фасада. Големи спорове е имало около проекта по завършването и заради изгорелите в пожар чертежи на архитекта. Понастоящем около и в катедралата кипи непрекъсната строителна дейност и стърчат огромни кранове, високи, колкото самата нея. Очаква се тя да бъде завършена в годината, отбелязваща 100 години от смъртта на Гауди – 2026, а според други прогнози това може да стане едва през 2035. Любопитни факти от живота на архитекта са, че е бил самотник, ерген, вегетарианец, умрял нелепо, блъснат от трамвай, неразпознат и закаран в болница за бедни, тъй като е бил помислен за клошар. Сега няма друго по повтаряно име в Барселона от Гауди!!!

Барселона е и градът на Христофор Колумб. Макар и генуезец, Колумб е тясно свързан с Испания, с кралската двойка Фердинанд и Изабела и с Барселона, където е бил триумфално посрещнат през 1493 година след откриването на Америка.. Интересен факт е, че след това събитие правото да търгува с Новия свят получава Севиля, а не Барселона, която претърпява икономически спад. Сега статуя на Колумб на 50 –метров пилон е един от символите на града и украсява пристанищния булевард и началото на прочутата Ла Рамбла, оживена улица за разходки. Има възможност да се качите горе и ние го направихме, за да видим още един път красотата на този град.

Всъщност Барселона е световен град със самоуверена атмосфера, който комбинира славното си минало с авангардно строителство и модерно изкуство по начин, по който не го правят никъде другаде. Домакин на две световни изложения – през 1888 и 1929 година и на Олимпийските игри през 1992 година, днес той привлича холяди туристи, убеждавайки всеки един от тях в уникалността си. За някои Барселона е еквивалент на Ноу Камп и на футболния клуб Барса! Всъщност и това е вярно. Барселона, освен всичко друго е и столица на футбола. За голяма част от жителите на този град победите на Барса са най-важната причина да се гордеят с него. Не случайно най-новият небостъргач в града – кулата Агбар свети нощем в цветовете на Барса. И не случайно Испания спечели мондиал 2010! Футболът тук, както и в цяла Испания е страст, зараза и дори начин на живот!

Някои ще кажат: А какво е Испания без коридата? В тази насока мненията напоследък са доста противоречиви: За или Против? Каталуния първа от всички испански провинции, забрани това лято бикоборството и тази забрана предстои да влезе в сила през 2012 година. Най-важните доводи са: рискът за живота на тореадорите, от една страна и защита на животните, от друга страна, въпрос поставян отдавна на дневен ред от природозащитниците. В Барселона има две арени и в момента само една е действаща. Побързайте, ако иската да наблюдавате подобен спектакъл. Аз и моето семейство посетихме т.н. безкръвна корида (акробатични номера с бикове) – красиво, смело, дръзко шоу, при което (съвсем не за изненада) имаше един ранен, изнесен на носилка. Е, това като че ли определи моето отношение към коридата!

В Каталуния сигурно ще ви предложат и фламенко вечер, но родината на фламенкото е Андалусия. Това, разбира се, не означава, че то няма да ви омагьоса. Просто знайте, че там се играе друго фламенко и че народният танц на каталунците е Сардан (прилича на нашето хоро, защото се играе в кръг и всички са хванати за ръце). Видях поне на две места скулптурни композиции от хора, изобразяващи танца сардан.

Не забравяйте в Барселона да опитате и характерните за цяла Испания ястия и напитки: “тапас” - малки порции, хапки, красиво аранжирани и овкусени; “паеля” с морска храна, пиле или вегетарианска, която, с успех приготвих като се върнах у нас; “сангрия “– вино с плодове, което сервират навсякъде за “Добре дошъл” и “кава”, газираното вино, което пият предимно по Коледа (те са втората страна след Франция, производител на шампанско). Ако държите обаче да опитате типична каталунска кухня, поръчайте си охлюви и печен праз!

И накрая, ако решите да работите като лекар в Каталуния, не мислете, че е достатъчно да знаете испански. Налага се да научите и каталунски, който се различава от кастилския (испанския) и е вторият официален език в Испания. Каталунците изключително много държат да запазят своята идентичност, език и култура, както стана дума по-горе. В Барселона всички надписи в музеите са и на двата езика. Ето как звучи напр. “Добро утро” на испански - “Буенос диас”, а на каталунски – “Бон диа”. Е, не е толкова страшно и непреодолимо. Ако сте се запътили натам за екскурзия или почивка, нямате никакъв проблем: научавате няколко думи, а това се налага, (защото повечето от испанците не говорят английски) и сте готови; Ако отивате там за работа, пак няма проблем, защото ще се справите - какво е да научиш един език, след като си научил толкова много други неща...

Който вече е видял Барселона сигурно ще се съгласи с мен, че е от градовете, които непременно трябва да се видят. Тя се изравнява по очарование с Париж, Рим, Лондон, Амстердам...А ако сте от тези, които не са я виждали, идете, няма да съжалявате: загледайте се въс фасадите, витражите и покривите на сградите или просто се разходете по палмовите алеи край пристанището; поседнете на Пласа рейял-един от най-хубавите затворени площади или полегнете на тревата пред паметника на Колумб; а може и да се пошляете в някой от типичните средиземноморски пазари, отрупани с риба и плодове... За завършек – идете вечерта край осветените и озвучени магически фонтани на Пласа д’Еспаня. – едно феерично и тържествено цветно шоу, което не може да пропуснете.

Има още много да видите, но затова ви трябват минимум от 3 до 5 дни.
До скоро!


За вас обобщи впечатленията си и разказа – Роси Радоева


А сега вижте няколко мои >снимки, представящи: Сн.1 Част от интериора на музея Салвадор Дали; Сн.2 Най-святото място на каталунците - манастирa Монсерат; Сн.3 Каза Мила със странните комини на Гауди; Сн.4 Барселона погледната от една от терасите на парка Гюел; Сн.5 Площадна композиция на Хуан Миро - "Лицето"; Сн.6 Една от многобройните атракции по улица Ла Рамбла.

За завършек - Фреди Меркюри и Монсерат Кабайе с песента Барселона: http://vbox7.com/play:f0670823