.
Добър Полазник днеска да почука
и порти да отвори за сполука;
трапезата с тамян да прикадиме -
та плод да има подир люта зима,
с надежди да се пълни пак душата,
злините да се скрият вдън земята,
че иде вече Коледният празник...
Дано яви се вън добър Полазник!

Добрин Паскалев

                ...
"Ако има някаква европейска география на възрастта, то тя следва да е разпределена така. Париж, Берлин и Амстердам за младостта, с цялата неформалност, миризмата на джойнт, пиенето на бира в Мауер парк и търкалянето в тревата му, неделните пазари на бълхите, фриволността на секса...

После идва зрелостта на Виена или Брюксел. Забавяне на темпото, удобството, трамваите, работещите здравни застраховки, училищата за децата, малко кариера, еврочиновничество. Добре, за тези, които още не искат да остаряват – Рим, Барселона, Мадрид... Добрата храна и топлите следобеди ще компенсират трафика, шума и лекия хаос. Към късната младост бих добавил и Ню Йорк, да, броя го за европейски град, по стечение на обстоятелствата отместен зад океана.

Цюрих е град за остаряване. Светът се е забавил, реката на живота се е утаила в езеро, бавно, спокойно на повърхността, луксът на скуката и слънце на хълма за старите кокали. Времето в цялата му относителност. Никак не е случайно, че две открития на XX век, свързани тъкмо с времето, са се случили именно тук, в Швейцария – Теорията на относителността на Айнщайн и „Вълшебната планина“ на Томас Ман."

Из „Времеубежище“, Георги Господинов

                „Ние имаме изкуство, за да не умрем от истината.“
Фридрих Ницше

Изкуството да бъдеш лечител е трудно за дефиниране. Добрият лечител превръща работата си в изкуство. Изкуството в медицината е професионалната интуиция, която нашепва най-доброто решение от всички възможни при конкретния пациент. За добрите лекари пациентът е индивидуалност, изведена от общото. Медицината се превръща в изкуство тогава, когато лекарят вижда в пациента боледуваща личност, а не болест. Изкусните лечители имат остър професионален поглед и виждат в болния онова, което останалите не виждат в болестта. Волтер казва, че „работата на лекаря е да забавлява пациента, докато природата свърши своята работа“. В тази шега има истина, защото изкуството да бъдеш лекар означава да лекуваш тялото, ума и душата. В своя „Дневник” Албер Камю пише: „Единственото призвание на човек е да кара лицата около него да греят.” Това е и лекарското призвание — да накараме и най-тъжното лице да бъде огряно от усмивка.

Израстването на един лекар до изкусен лечител не е събитие, а продължителен процес на натрупване на знания и опит, които изграждат интуицията. Лекар, който е превърнал работата си в изкуство, се ползва от съвременното научно знание, обогатено с миналото и обработено с фините инструменти на професионалната интуиция. Като при големите майстори. Започват с длето и чук, после работят дълго с пилата, а накрая заглаждат неравностите с шкурката.

Има го при Хипократ:
„Опознай миналото, диагностицирай настоящето, прогнозирай бъдещето.”

За добрия лечител са нужни три неща: интелект, енергия и почтеност. Ако последното липсва, първите две са без значение. Професионалната почтеност е condition sine qua non. Дарбата да бъдеш читав, както казва Румен Леонидов.

Правилото е: лекувай, без да вредиш.

Медиците и учителите, носят най-голямата отговорност за човешките добродетели. В нас се оглеждат всички. Ние сме съсловие с неоспоримо присъствие в обществото, плътно живеещо в емпатия с народа, възпитани в морал и добродетели – достойнство, себеуважение, грижа за ближния, милосърдие, духовна дейност. През плътта на нашата професия тече казаното от Имануел Кант: човекът е цел, а не средство.

Медиците знаем физическата и духовната цена на живота. Ние най-добре разбираме, че „живеем така, че нашето поведение в обществото няма синоним”. Ние стоим на входа и изхода на живота и трябва да го живеем така, че поведението ни да бъде възприето като всеобщ закон и пример за живота на другите. Професионализъм и отговорност за съдбата на пациента – това са качества, в най-голяма степен решаващи за съдбата на болния. Изкусните лечители действат според „етиката на отговорността“, което значи – лична отговорност за последствията. Отговорният лекар казва: тези последици се дължат на моите постъпки.

Съвременната медицина е екипна, мултидисциплинарна работа и затова тщеславието е вредно. На тщеславния лечител не прощават грешките и пропуските и никой не споделя солидарно с него отговорността за тях. Решаващо качество на добрия лечител е разумната дистанция от фактите и емоциите, вътрешната съсредоточеност и спокойствие, необходими условия за вземане на обосновани решения за съдбата на болния.

Лекарят и всички негови помощници по веригата са хуманисти, човеколюбието е тяхно призвание. В личния и професионалния си живот медиците са призвани да следват трите основополагащи ценности на хуманистичната мисъл: индивидуална свобода, отговорност пред обществото, обвързаност с общочовешкото. Само този, който е готов за такъв живот, само той е призван да бъде истински лечител. Казано е в евангелието на Марко (22:14): „Мнозина бяха призовани, но малцина бяха избрани.”

Да бъдеш изкусен лечител, означава да живееш в Любознание. Хорхе Луис Борхес казваше, че „знанието е единственият път към мъдростта”. Изкусният лекар е любознателен, за да открие иглата в купа сено. Цената на един спасен живот са безсънните нощи над книгите.

Уважаваният лекар е достоен гражданин, част от образована общност, в която се вглеждат всички, пример за поведението на другите. Високообразованият лекар функционира в полето на интелекта, където чувствата и страстите отстъпват първенството на разума. Макс Вебер и Пиер Бурдийо, класиците на съвременната социология, дефинираха действащите лица на обществената група, наречена „интелектуалци” – писатели, артисти, университетски преподаватели и учени. В тази група попадат и медиците, защото една част от тях са преподаватели, други и учени, а най-добрите сред тях – и творци. Медиците имат доказано място сред интелектуалния елит на нацията – гарант на морала и гражданските свободи в демократичното общество. Това е огромна отговорност.

Лекарят трябва да работи за името си, а не за званията и титлите. Те са само рамката, която огражда името. Самоцелното придобиване на титли и звания обезличава индивида и го превръща в анонимен експонат. Най-вдъхновяващите умове и личности на тази планета са известни само с името си.

Медиците сме призвани да бъдем в авангарда.
Ние сте Духовна част от народното Цяло!
Пожелавам на всички ви скоро да стъпим на твърда земя и всички медици да сте щастливи, че сте се посветили на най-благородната професия.


Коста Костов, Сп. ИнСпиро, брой 3 (66), юни, 2022

                "На попрището жизнено в средата..."
Данте, "Ад"


На попрището жизнено към края -
когато всичко спомен е и сън,
загледан през прозореца в безкрая
и към света, бушуващ пак навън -

се сещаш за това, което бил си,
което е преминало през теб,
когато с други хора, с други мисли
си крачил през житейската си степ;

когато времето било е много
и стигало е за безброй неща;
когато капнал чак до изнемога
прибирал си се късно през нощта,

но знаел си - пак утре ден ще бъде
и ще довършиш почнатото днес,
та с вяра силна на съня оскъден
минавал си през тъмния му лес;

когато твоето дете невръстно
е стискало по-силната ти длан;
когато неведнъж съвсем до късно
чертал си за живота план след план;

когато сутрин гонил си с кафето
умората от недовършен сън
и тръгвал си с надежда във сърцето,
че стар познайник пак ще видиш вън;

когато и смъртта ти неизбежна
изглеждала е някъде отвъд,
а пък мечтата била е безбрежна
и водел е към нея всеки път...

Та всичко туй сега пред теб минава,
заслушан във следобедния звън
и мисълта ти изведнъж съзнава,
че всичко минало е вече сън.

Ала сънят внезапно си отива.
Събуждаш се до до сълзи умилен -
надолу вече слънцето извива
и виждаш как залязва твоят ден.


Д. Паскалев

                .
Нито една проява на доброта, дори най-малката , не е загуба на време.
Езоп
Качество – означава да правиш нещата както трябва, когато никой не те гледа.
Хенри Форд
Много от нас не изживяват мечтите си , защото са прекалено заети да изживяват страховете си.
Лес Браун
Трябва да действате и трябва да сте готови да се провалите. Ако ви е страх от провала, няма да стигнете далеч.
Стив Джобс
Лошо е, когато на човек не му достига разум, но двойно по-лошо е, когато не му достига душа!
Самюел Джаксън
Първата рецепта за щастие: Избягвайте да се замисляте твърде дълго върху миналото.
Андре Мороа
Понякога е добре да замълчиш, за да те чуят. Понякога е добре да изчезнеш, за да те забележат.
Смъртта не е най-голямата загуба в този живот. Най-голямата загуба е това, което умира в нас, докато живеем.
Норман Казинс
Ако не ти харесва нещо – промени го. Ако не можеш да го промениш, промени начина, по който мислиш за него.
Помнете, че истинската мярка за човека е как се отнася към този, който не може да му бъде полезен.
Ан Ландърс
За да научиш повече за пътя пред теб, питай тези, които се връщат.
Китайска поговорка
Магическата формула, която успешните компании са открили, е да се отнасят с клиентите като с гости, а със служителите като с хора.
Том Питърс
Каквото и да правите в живота, обградете се с мъдри хора, които да спорят с вас.
Джон Удън
Единственият човек, с когото трябва да се сравнявате, сте вие в миналото. И единственият човек, от който трябва да сте по-добри, сте вие сега.
Зигмунд Фройд
Трябва ти сила само ако искаш да направиш нещо лошо, във всички останали случаи любовта ти е достатъчна.
Чарли Чаплин

                .
Като капан отгоре пада вечер.
Вън всеки звук е просто полутон.
Траверсите са стълбица далечна,
отвеждаща от пустия перон.

Перон последен на незнайна гара -
смълчан и глух без капчица живот;
часовник стар стрелките тежко кара,
мълчи камбаната под стихнал свод.

Семафорът за миг ръце разтваря
и черен влак пристига в тъмен час.
Отгде е тръгнал той? Кого ли кара?
Не зная. Качвам се - без дъх и глас.

Купетата като перона пусти.
Ръждива светлина тук-там мъжди.
Кондуктор призрачен като зад бруствер
в кабината си вкочанен лежи.

Потегля влакът без сигнал, без диря -
не спира никъде, лети напред.
Аз без билет съм, ала в миг разбирам -
тук вече няма нужда от билет.

Че тоя влак Смъртта го композира
и влачи той вагон подир вагон,
и няма вече за кога да спира -
преминал е последния перон.


Д. Паскалев

                "Живей за другите, ако искаш да живееш за себе си" Сенека


Монтен избра самотата като начин на съществуване, но признава, че човек е общителен по природа. За самота копнее и Русо, но добавя:„Човек работи в своя полза, когато забравя за себе си” (Emile, IV, 635).

Ако самотата е цената, която човек заплаща за свободата си, за правото да бъде независим, за да не е подвластен на чужда воля или въздействие, тогава как да боравим с трите основополагащи ценности на хуманистичната мисъл, върху които се крепи модерността – индивидуална свобода, отговорност пред обществото, обвързаност на индивидуалното с общочовешкото. Животът в самота руши онзи своеобразен триъгълник, в който Цветан Тодоров полoжи човешките взаимоотношения, диалога между индивидите, очертан от трите инстанции на личността: автономност на аза, целеположеност на присъстващия друг (т.е. ти) и универсалността на отсъстващите (те).

Животът в самота е отказ от присъщия на човешката природа стремеж към живот в общност, в полза на антихуманния индивидуализъм. Идеите на хуманизма позволяват на човек да реализира по-пълноценно себе си, да променя света към по-добро и да постигне щастие чрез другите, да получи от тях поне част от онова, което им е дал. Великите Бийтълс завършиха своя музикален живот с една фраза във финалната песен “The End”, от последния им албум „Abbey Road”:

„ And to the End, the Love you take is equal to the love you make”

Персонализмът като модерна мисъл, като философско течение, носи чертите на хуманистичната доктрина, чрез споделяне на смисъла на човешката цивилизация, идващ от личността и нейните духовни ценности, реализирани през общността с другия и другите. Такава трябва да бъде идейната концепция на всяка общност, която се стреми към реализиране на етични индивидуални ценности – през традицията на Възраждането и християнската етика – първо в семейството, най-малката общност, която ни изгражда като личности, а после в обществото. От самото си раждане човек е в общност, която го обгрижва. Самотата е немислима и невъзможна.

Великият Райнер Мария Рилке, вероятно най-високият символ на самотата, също не е живял в бленуваната от него самота. Епистоларното му наследство се оказа по-обемно от творчеството му, а това творчество е създадено за нас, от които е искал да избяга. Не е възможно да създаваш словесни шедьоври, а да се самозаблуждаваш, че живееш в самота. Писателят непрекъснато общува чрез своето слово. По подобен начин общува всеки творец, който надменно отхвърля обществото.

Подобна е съдбата и на друг „самотник” – Фернанду Песоа – който остави след себе си едно вдъхновяващо свидетелство за невъзможната самота – „Книга на безпокойството” – словесен паметник за общуване на един странен „самотник” с неговите читатели. Да вземем например тщеславието, репутацията, положението в обществото, невъзможни без оценката на другите. Славата е възможна само чрез другите, а това само по себе си означава – потребност от другите. Всички великани на мисълта са имали потребност от слава, а тя се не се постига в самота.

„Лесно бих склонил изобщо да не остана в паметта на другите, но признавам, не мога да склоня да остана в паметта им поруган”, пише Русо в своите „Диалози”(III, 953).

Оскар Уайлд загубва способностите си за творчество след като се компрометира пред обществото. Общността, другият и другите са необходим резонатор за творбите на всеки творец и мислител. Без този резонатор той е никой, безименен творец, създаващ продукт за самия себе си.

Съдбата на Пейо Яворов е коварно свидетелство за това колко значим за индивидуалната съдба може да бъде общественият резонанс. Самовглъбеността и уединението, възхвалявани от християнската традиция водят до духовно извисяване на личността, но не и до лично щастие, което е възможно само в живота с другите. На такова аскетично уединение са способни мъдреците, гениите, светците… Но колцина са те?

За мнозинството от човешките индивиди не е възможно постигане на смислен и щастлив живот без общение с другия, без оценката на другите, защото човек е зависим от тази оценка, оглежда се чрез нея, съществува в нея. В общността се заражда и моралният избор, който възниква от необходимостта да избираш между добро и зло. В уединение този избор е невъзможен, защото човек винаги избира онова, което е добро за него. Когато изборът излезе извън него, докосне другите, касае другите и тяхната съдба, тогава човек е изправен пред дилемата: да избира според собствения му интерес или по съвест. Първото е избор в самота, второто – в общност. Първото е хипотетичният императив, второто – категоричният императив на Кант.

Не може да си морален ако не си социален!

Нашето щастие е в нашата социална природа.

Монтен съветва да не се привързваме особено към другите, за да не страдаме от тяхната загуба. Издига самодостатъчността в идеал: „Най-важното нещо на света е да умееш да се отдадеш на себе си” (I, 39, 242).И добавя: „Предостатъчно работа имаш покрай себе си, не се отдалечавай” (III, 10, 104). Най-малко самотен се чувствам когато съм сам, казвал един древен мъдрец, възхвалявайки самотата. „ Самотен съм единствено в тълпата”, казвал той.

Жан Жак Русо е изпитвал нужда да се избави от бремето на социалните задължения и да бъде напълно свободен. Това свободолюбие, го е карало да се чувства чужд за останалите: „Няма друга причина за непреодолимото отвращение, което винаги съм изпитвал от общуване с хора, освен това несломимо, несъкрушимо свободолюбие.”

Според Дени Дидро „само лошият човек е сам.”

Засегнат от това, Русо отговаря, че самотникът е добър поради обстоятелството, че няма на кого да навреди. Самотният човек е добър по принуда на обстоятелствата. Самодостатъчният човек, няма нужда да вреди на никого, защото няма нужда от никого. По-късно Жан Жак опровергава самия себе си: „Горя от потребност да обичам и да съм обичан, а към всички останали потребности съм безразличен… Вътрешно съзнавам съвсем ясно, че не мога да живея без хората, които са не по-малко покварени от мен.” (Lettre ẚ Philopolis, 235).

Днес самотата е невъзможна мисия. В съвременното общество, самотният човек е обречен. Самотата е невъзможно щастие, защото щастието може да бъде постигнато само в общение с другите, които създават обществото, градят съвместно бъдещето му, избират как да живеят, кой да ги управлява и прочие. Самотата днес е лукс, обречен на провал.

Днес опитът да бъдеш самодостатъчен и да се потопиш самонадеяно в тази самодостатъчност те превръща в обречен и окаян самотник. В своите „Диалози” Ж.Ж. Русо, разграничавайки собствения си живот от житейския идеал, пише още:
„Абсолютната самота е тъжно и противоестествено състояние: обичта подхранва душата, размяната на идеи изостря ума. Най-приятното ни съществуване е относително и колективно, а истинският ни аз не се съдържа изцяло в нас. В живота човек е устроен така, че никога не успява да се наслади пълно на себе си без чужда помощ.”(II, 813)

В едно от своите „Морални писма” до една дама я окуражава:
„И в най-дълбока самота сърцето ви подсказва, че не сте сама.”

И още: „Сама и най-чистата душа не е достатъчна за собственото си щастие.” (La Nouvelle Héloïse, II, 11, 255)

Обществото не е възникнало от нищото, а чрез хората и поражда качества, които не съществуват без него и извън него. Само по себе си, общуването е добродетел.

Според Бенжамен Констан „лишаването от друга цел, интереси и надежди, освен тези, които са тесни и лични” прави живота безсмислен и „винаги има нещо унило и посърнало в човек, който мисли само за себе си.”
Цитирайки Б. Констан, неподражаемият Цветан Тодоров пояснява, че всеки от нас има нужда да се отдаде и на ентусиазма (смелостта, патриотизма), в замяна на което „ще бъде наелектризиран от признателността на себеподобните си.”

Завършвам този пасаж отново с Русо:
„Не е хубаво човек да е сам. Човешките души искат да са по двойки, за да са пълноценни.” (La Nouvelle Héloïse, II, 13, 228).

Малодушието на индивида, грижата само за личните дела, нехайството за общественото, води до загуба на обществените свободи и завземане на властта от някой тираничен тип, който ще отнеме възможността на индивида да се грижи за личните си дела. Това е порочен кръг, от който няма измъкване.

Днес е дошло времето на смелите, които според етичния персонализъм на Макс Шелер подбират житейските си ценности и ги следват. Само от висотата на моралния избор на ценности днешния индивид може да се издигне до същата тази висота на Персона. Невъзможното за повечето хора обвързване на думи и дела, и дела и реалност е задача на една общност от етични Персони.

Днес е дошло време за такава общност.



Коста Костов, InSpiro, 2018

                Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден. Научи ме на изкуството на малките крачки.

Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари ми тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

Аз моля за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота, а разумно планирал деня си, да мога да видя върхове и далечни простори, а понякога даже да имам време за насладата от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо. Нито спомените за миналото, нито мечтите за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота, благодарение на която ние растем и съзряваме.

Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

Изпрати ми в нужния момент някой, който има силата да ми каже истината, но би го направил с любов.

Знам, че решението на много проблеми е в изчакването. Затова научи ме на търпение.

Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство. Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.

Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота.

Дай ми не това, което искам, а това което действително ми е необходимо.

Научи ме на изкуството на малките крачки.

                Г-н Цанев, и тази година политиците продължиха да говорят колко важно е образованието, а нито т.нар. реформа ще го промени, нито предвиденият бюджет за 2017 г. гарантира кардинални промени. Ще се появи ли някога онзи държавник, който да издигне образованието в приоритет за оцеляването ни като нация?

– Това е изключително тревожен въпрос. Големите държави разчитат на своята сила, малките държави могат да разчитат само на своя ум. Ние нямаме петрол, нямаме газ, нямаме стратегически изкопаеми, нямаме мощна индустрия, нито земеделие (щом внасяме дори чесън и боб) – най-големият и най-сигурният ни ресурс са нашите мозъци. Затова, ако искаме нашата държава да просперира, трябва да положим всички усилия да култивираме до най-висока и до най-масова степен мозъците на всички граждани на републиката, а за да стане това, генерален приоритет на нашата държавна политика трябва да бъде образованието. Това е очевидното, което се знае от всички, говори се от всички, но за съжаление никое правителство не го изпълнява.

Другото обаче, за което се мълчи, е още по-страшно. Колкото по-високи стават технологиите, толкова по-високо образование се изисква и толкова повече недостатъчно образовани или неграмотни хора биват изхвърляни зад борда. Изхвърлените зад борда стават все по-бедни, бедността ражда недоволство, недоволството – омраза, с напредването на технологиите бедните ще се увеличават, полето за ръчна физическа работа ще се стеснява все повече, образование ще се изисква и за най-нискоквалифицирания труд, за неграмотните и необразованите няма да има място под слънцето, бедността ще продължава да расте, ще расте и омразата, омразата ще става все по-агресивна, все по-варварска – виждаме я в беззащитните ни села, подложени на безцеремонни цигански грабежи, в поругаването на най-свидните ни паметници, в развяването на черни джихадистки знамена край Пазарджик и в ритниците в берлинското метро. Изхвърлените зад борда нямат друг изход, освен да просят или да крадат, да бият и да убиват. Зададоха се и тъмните орди на мигрантите… Не искам да бъда лош пророк, но конфликтът – глобалният конфликт – е неизбежен!

– В евентуален глобален конфликт кои са силите, които ще се сблъскат?

– Следващата световна война на нашата планета няма да е война между народи, няма да е война между религии, няма да е война между класи и раси – последната война на планетата Земя ще бъде война на неграмотните срещу образованите, на безпросветните срещу просветените, на простаците срещу интелигентните. Както всички досегашни земни цивилизации, и днешната наша европейска цивилизация е застрашена да бъде унищожена от варвари – варварите вече идат, варварите са сред нас!

Единственият начин да спечелим тази война е да образоваме необразованите, да просветим непросветените, да цивилизоваме варварите. В навечерието на Христовите празници нека си припомним, че Исус без оръжие, САМО С ДУМИ успя да завладее душите на хората и да промени света. Образованието разполага именно с тази велика сила – силата на думите. И не само съдбата на Отечеството ни, но и съдбата на днешната цивилизация зависи от образованието. Както всички органи на нашето тяло работят, за да осигурят колкото може по-добри условия за работа на мозъка, така и всички институции в държавата трябва да работят, за да осигурят колкото може по-добри условия за образованието на народа. Кога ще се роди държавникът, който ще проумее тази азбучна истина, не знам. Дано дочакаме…



Източник: Труд, из интервю на В. Петкова с писателя Стефан Цанев

               

На тоя ден аз стискам длани
да не отвърне Бог от нас очи,
да скрепнат старите ни рани,
та Българско от смърт да се спаси.

На тоя ден аз вярвам още –
войводите ни, паднали във бран,
са живи и ни гледат нощем,
потегнали в небето звезден стан.

На тоя ден гробове се отварят,
надигат се посечени глави
и сам Апостола застава пред олтара
за Българско молитва да реди.

На жертвеника Времето догаря,
а все по-малко в строя се редим.
Пред нас е майчица България.
От смърт дали ще я спасим?...


Д. Паскалев

   
Наслушахме се на предсказания – от политици, политолози, социолози, астролози, врачки и баячки.
А какво би казал един фейлетонист за Новата 2017?
Че може да е сушава, може да е кишава, но във всеки случай ще е по-проста от предишната.
Сигурно прогнозата ще се сбъдне – както е тръгнало, всяка нова година е с една идея по-проста.
Това важи и за политиците – с всеки един мандат идват все по-семпли. А понякога семплите още по-семпло си повтарят мандатите. Ами ако потретят?
Примери могат да се търсят не само у нас, а и по света. В една страна с претенции за световно господство си избраха доста семпъл президент. В друга страна, пак претедираща за световна сила, им налагат да си го преизбират – ту като президент, ту като премиер, несменяем лидер от началото на новото столетие. „Демократично е да бъда сменен, но не е целесъобразно” – скромно сочи себе си лидерът.
„И най-мъдрият си е малко прост” – казваше Александър Островски в едноименната пиеса.
Това важи не само за хората, а и за народите.
Показват го всенародните допитвания – мъдър народ като англичаните се оказа и достатъчно прост, за да се събуди с махмурлук след „Брекзита” и да търси в „Гугъл” що е то ЕС? Днес двайсет процента от гласувалите за излизане от ЕС вече са на друго мнение.
Ние, българите, не се различаваме в референдумите – тръгнахме с „Йовано, Йованке” да сменяме статуквото, а на сутринта като хайванки почнахме да четем в „Гугъл” що е то мажоритарен избор в два тура и къде има почва по света.
Колко ли процента от гласувалите с „да” „за Славито” вече се усещат, че с гласа си няма да променят статуквото, а ще го бетонират?
Прости ни изглеждат и швейцарците – на референдум отхвърлиха златна възможност – държавата да им плаща по 2500 франка месечно, пък те да си гледат живота. Колко ли от гласувалите с „не” сега съжаляват?
Дума на отишлата си 2016 беше „пост-истина”. Което си е другото име на лъжата, но така е по-учтиво да викаме на политиците, а не направо да ги обиждаме на „лъж¬ци”.
„Пост-истините” у нас не са новост - те си вървят на всеки избори, като гарнитура към кебапчетата. Какви ли „пост-истини” ще ни сервират само след няколко месеца? Червената Мисис „Пост-истина” вече загрява за пост – премиерски. А когато нейната партия докопа властта, по правило следва криза – колко му е сегашната политическа да прерасне във финансова. Неслучайно в позитанския икономически екип отново главната роля е на министъра от Виденово време, оня с „поразяващата уста”, който ни организира хиперинфлацията преди двайсет години.
Изглежда пак дойде време, двайсет години по-късно, за една хиперинфлацийка по нашенски... Населението имало спестени 50 милиарда по банките. Каква апетитна хапка за елита, разположен отпред и зад кулисите, за политици, финансисти, банкери и кредитни милионери! Усвоените наскоро четири милиарда от КТБ могат да се броят само за леко предястие.
Не е сигурно, че „хиперинфлация” ще е актуалната дума на Новата 2017 у нас, но за всеки случай насочвайте авоарите си към „Бурканбанк” – най-сигурната банка.
Може и други думи да станат важни през 2017, но помнете ми думата: заедно с „пост” и „прост-истината” ще е водеща – простакът ще доминира над нормалния българин.


М. ВЕШИМ
в. Стършел, бр.3675/06.01.2017             

               
И тъй, достигна вече вододела
на свойта зрелост и на старостта;
една ръка невидима е вплела
в косите ти цвета на есента;
един резец – подобно скулптор, вещо –
дълбал е тук с упорство на къртик
и на лицето ти усмивката момчешка
превърнал е в гримаса на скептик;
очите ти – прозорци на душата,
се вглеждат с недоверие в света –
все по-измамна става светлината,
все по-нетрайна всяка чистота.
А загубите в теб – дълбоки рани,
уж скрепнали са, ала пак кървят
и спомените като черни врани
със хищен клюн сърцето ти кълват.
Но времето назад не ще обърнеш
и мъртвите да вдигнеш няма как!
Когато сетния предел прехвърлиш,
изгубеното ще намериш пак...


Добрин Паскалев

 /ЕДНА ПРИРОДНА КАРТИНА/


"И кипна новата бурна пролет като пролетна река, придошла изведнъж от стопени снегове, запени се и зашумя, и забушува бурно. С черните пролетни облаци, от които изтичаха бели и топли, животворни дъждове. С леките като пух щъркови снегове, разхвърчани пеперуди, които умираха още във въздуха. С нацъфтелите трънки, бадеми и сливи – бели и пембени облаци. С новата трева, която напираше отдолу да покрие избелялата, жълтата сухота на старата. С новите лепкави, лъскави ластари, които избутваха старата, неопадала шума на гората. Угарите пушеха с тънка мъглица. И мирис на прясно изорана земя, на нова пролет и ново зелено напои докрай жадясалата душа на Калуньо и я изпълни с тихо ликуване..."

"Пак ръмяха тихи и топли, кратки, кротки дъждове, грееше слънце и отново минаваха ръмки, а новата трева се надигаше по тях като луда и все тъмнееше. Глухо се обади от глухите гори първата кукувица – беше дошла. По нея зацвърча чучулигата. Подире из гъстите ниви, които вече се люлееха, заплющя пъдпъдъкът. Угасна жълтата светлина на дреновете, изтляха и се разсеяха по белия свет и белите омарни облачета на сливовия цъфтеж – пътищата побеляха от паднал сливов цвят. От затоплената земя излизаха нови цветове, все по-нови и по-силни шарки. В покрайнините на гората, в усойните полянки зацъфтя гергевката, а в присойните, припечните – топчесто напъпи божурът. Пролетта едрееше взеки ден, заедно с дните гъстееше и натежаваше, едра, ведра и знойна..."


Из "Калуня-Каля" Георги Божинов

               
Как ли ни се смеят
тия, късополите,
тия, дългокраките!
Гледаме се дълго,
тайно се докосваме,
гузно се оглеждаме.
Ако се целунем
скитаме като замаяни
в нощ на пълнолуние...
И писма си пишем
пълни с думи ласкави,
и сме се подписали
във снега и в пясъка,
крили сме за спомен
листи жълто-алени...
Сигурно сме смешни
като изкопаеми
в тоя век на разума
и на лунни полети.
Как ли ни се смеят
тия, дългокосите
тия, късополите!
И не знаят бедните
колко ни е хубаво
да сме несъвременно
старомодно влюбени...


Станка Пенчева

                Това е едно от най-популярните есета на бразилския писател Марио де Андраде, творил през първата половина на 20-и век. Той е считан за основоположник на южноамериканския модернизъм. Освен с литература, се е занимавал и с етнография, музикология, културология, фотография. Живял и творил в Сао Паоло, където умира на 51 години. От 1960 година главната библиотека в Сао Паоло носи неговото име.


“Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега. Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.

Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та. .

Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи. Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения. .

Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните. Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли. .

Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни. Хора, които обичат да се смеят на грешките си. Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят. Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива. Хора, които не бягат от отговорностите си. Които защитават човешкото достойнство. Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството. .

Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва. .

Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят. Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри. .

Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде. Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял. .

Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест. Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?”



Източник: Икар Прес

               
"Поетът е пастир на пеперудите" Г. Ангелов


Поетът е пастир на пеперудите...
Но как ефирното ще задържиш?
Остава само сянката на думите,
която уж в стиха си ще вградиш.

Тъй вграждали са майсторите стари
в градежите си сянка на жена...
Издигали със болка и със вяра –
да устои на вечни времена.

Но кой си ти? Един събрат на лудите...
Повярва си, че можеш да летиш?
В теб тегне само сянката на думите,
която в стих ще трябва да вградиш.

Вгради я както майсторът с ръцете
е вграждал трескав образа красив,
смеси я с кръв направо от сърцето
и твоят стих навярно ще е жив,

когато живите ще легнат във земята
когато ти самият ще си тлен –
вграденото от тебе във словата
ще диша пак във нечий бъден ден...


Добрин Паскалев

               

- Проф. Костов, преди месец станахте професор. Какво значи тази титла за вас? Как гледате на академичните титли в съвременната медицина?

- Със самоирония. Има една мисъл на Бисмарк, която харесвам: "Титлите и званията са за глупаците, а на мъдреца му е достатъчно само името". Една академична титла е външен белег, формална професионална позиция, йерархична степен, израз на преподавателска зрялост и степен на научна компетентност. Името зад титлата е по-важно. То я изпълва със съдържание. Познавам лекари без титли, които с името си биха запълнили със съдържание една професура и обратно - професори, имената на които не говорят нищо. Един от моите учители в любознанието - д-р Георги Чалдъков от Варна, все още не е професор в България, а е признат за такъв в чужбина. Аз го наричам Мастер, защото има име, което говори повече от всяка титла. В България титлите се превръщат в самоцел за професионални парвенюта, за да ги размахват като самурайски мечове и да прикриват липсата на професионално самочувствие и личностна ерудиция. Затова държа повече на името си, което за тези, които ме познават, означава повече от титлата.

- След няколко дни навършвате 60 г., много или малко са 60 г. човешки живот?

- Много малко, защото не успях за всичкото това време дори да кажа на най-близките си хора какво значат за мен. Не успях, а и никога няма да успея да прочета всичките книги от библиотеката ми, които се множат, не успях да направя от себе си повече от постигнатото, макар да полагам денонощни усилия, не успях да стана музикант, какъвто мечтаех, нито голям футболист, за да осъществя детската си мечта... Виждате ли колко малко е било времето. Колко неща останаха за следващото ми прераждане. Това, което успях, е да изградя модерна белодробна клиника с лидерска позиция в България, да вдъхновя със своя устрем един екип от млади пулмолози, които израстват уверено пред мен със самочувствието на най-добрите и ще бъдат лицето на българската пулмология в следващите 20-30 г. Ето за това ми стигна времето.


Копирано от standartnews.com
Пълното интервю може да прочетете във в. Стандарт/25.06.2015

               
Скъпи приятели на моя Мастер - варненския бургазлия Георги Чалдъков,

Честит Гергьовден! Ден на храбростта и на Пастира.

За Пастира,който води и буди "стадото".

Георги Чалдъков - Чалдъка (както с любов го назовававаме всички негови студенти) е първият, за когото се сещам на този ден - Пастир, Вдъхновител и Будител...

Такива като Мастера вече са малцина около нас. С памет за висините на Духа и увличаща интелектуална приемственост.

Да е жив и здрав, за да следва мисията си както се пее в православния тропар:
"Като освободител на пленници
и на бедни защитник,
на немощни лекар..."

Младият Георги е получил военната титла Трибун в Кападокия. Мастера е такъв трибун. Без копие, но войник на Духа.

Продължавай да убиваш змейовете в нас, Мастер!

Предан твой ученик,
Коста Костов - Коро

                Деян Енев, преоткрил за нас този вълнуващ роман, разказва, че се натъкнал на него случайно, докато се ровел в кашоните на улична антикварка. Купил го за „два кинта“, но скоро разбрал, че е попаднал на златна жила. Така накратко започва да се разплита историята около този „забравен“ роман от забравен автор, за една вечна и горчива тема от нашата история: Априлската епопея от 1876 г. Нещо повече – разказано е за Априлското въстание и неговата драма чрез човешките съдби на помаците, сиреч българо-мохамеданите.

До мен, редовия неподозиращ читател, книгата достигна по естествен път – в началото бе една кратка анотация в пресата, а после я дочаках в кварталната книжарница. Купих романа веднага, а няколко души край мен учудено се загледаха в заглавието „Калуня – каля“. Неотдавна разбрах, че тиражът е изчерпан. Сега върви трето издание. Надявам се, че няма да бъде последно.

И така, кой кой е в тази библио¬графска сага? И защото се знае – без творец (дори позабравен) няма създадено произведение, започвам най-напред с автора. Един бърз поглед в дванадесеттомната национална „Голяма енциклопедия „България“ (София, 2011) показа, че името на автора Георги Божинов не е включено в нея. Ergo, един български писател се оказа извън най-българската осведомителна книга от всенароден мащаб. Но данни за него все пак се намериха. Георги Божинов е роден на 27.01.1924 г. в с. Крива бара, Ломско, в земеделско семейство. Завършва класическа гимназия в Лом и още като ученик изучава усилено немски, за да чете в оригинал Шилер и Гьоте. Разбирайки, че чуждите езици са духовен мост към други култури, той овладява с времето руски, френски, английски, италиански, а в залеза на живота си започва да изучава и турски. Завършва философия с втора специалност руска филология в Софийския университет „Климент Охридски“ и работи като преподавател по руски език в Пазарджик. През 50-те години на миналия век става кореспондент на БТА и вестник „Литературен фронт“ за Благоевградски регион. Пребивава със семейството си в с. Мъглиж, Казанлъшко, работи като дописник на вестник „Отечествен фронт“. През 70-те години се завръща в Благоевград като кореспондент на вестник „Труд“. Далечната 1975 г. се оказва преломна и драматична за писателя и семейството му. В кн. 3 на списание „Септември“ Г. Божинов публикува пътеписа „Гора зелена, вода студена“. Именно там, на три страници, като надхитря цензурата на онова време, той успява да разкаже за страшната съдба на петима оцелели българи, захвърлени в сталинските лагери (ГУЛАГ) в Сибир. В публикацията е описана жестоката истина за безбройните зекове (затворници), поставени при нечовешки условия на живот и труд.

Днес това вече не е тайна. Чели сме Солженицин. Прочетохме спомените на един от „героите на Лайпцигския процес – 1933 г.“, Благой Попов (и за него няма статия в „Голяма енциклопедия „България“), оживял по чудо след години каторга в ГУЛАГ. (Б. Попов, „От Лайпцигския процес в сибирските лагери“, София, 2012). Научихме и за житейската драма на известния наш лекар-хирург проф. Коста Стоянов, изпратен за цели 8 години в Сибирските лагери (Г. Стоянов, „Ваучер Калифорния – ГУЛАГ“, София, 2011). Знаем вече и за родните „лагери на смърт¬та“ в Белене, Куциан, Бобовдол и Скравена… Но в онази далечна 1975 г. публикацията на Г. Божинов е идеологическа диверсия отвътре, жесток компромат за комунистическия строй и неговия „локомотив“ – Съветския съюз. Избухва скандал на високо ниво и бърза административна разправа от страна на българските ръководни органи. Редакционният съвет на списанието, начело с Камен Калчев, е снет, а тиражът на „Септември“, кн 3 – иззет и претопен. Разпродадените броеве се превръщат в апокрифна книжнина, от които днес узнаваме съдържанието на „Гора зелена, вода студена“. Авторът Г. Божинов е „разжалван“ безмилостно – уволнен е от всички постове и никога повече не получава държавна служба. Изключен е от Съюза на българските журналисти, както и от Дружеството на писателите – Благоевград. Съпругата му Минка, учителка, също е уволнена и семейството временно остава без препитание. Именно в такива „мъжки времена“, борейки се за насъщния хляб, писателят намира спасение в работата – започва „Калуня – каля“. Пише романа в саморъчно направен тефтер с писалка. Но има ли значение с какво пишеш? Важно е какво казваш! И Г. Божинов го е казал в първото издание от 1988 г. Но романът – дали случайно или нарочно – потъва в забрава. Забрава за дълго покрива и автора – Георги Божинов умира през м. май 2004 г. Само ден преди смъртта му е обнародван указ за награждаването му със „Златен век“. А неговото преоткриване идва късно – както обикновено се случва – когато писателят е в отвъдното и там – сигурно е – разговаря на „цигаро“ със своите герои.

Сега романът „Калуня – каля“ е пред нас. И нека го кажа – съдбата му напомня за „патиланските“ истории на други големи книги в българската литература. Десетилетия изминаха, докато прочетем автентичния „Тютюн“ на Д. Димов, „На завой“ от Д. Талев и оригиналното слово за Асеновци от Ф. Попова – Мутафова. Да не говорим за личната драма на тези бележити твор¬ци. Но Словото, тази безплътна материя, се оказва устойчиво на ръждата на Времето. Някой – май граф Лев Н. Толстой – бе казал, че литературното произведение не може да се обяснява. То трябва да бъде прочетено и възприето с ума и сърцето. Затова сега само ще сторя един словесен брод към „Калуня – Каля“.

Главният герой в романа е Калуньо (Калунь ага или простонародно Калуньаа). Мъж на около тридесет години, с горд и силен каяфет (от арабски – външен вид, снага; това е само една от старинните и чужди думи в книгата). Притежава имоти, сараи, стада и кехая. Вярва в Аллах, но пази като реликва стара икона. Аллах го е дарил с всичко, което радва мъжкото око, но е забравил най-човешкото – рожба, дете, което да го продължи. И търсейки жената на живота си, която ще го дари с нов живот, той открива оня вечен глад, „когато тоя мъж ще иска тая жена и тая жена ще иска тоя мъж“ (стр. 23). Така открива Костанда, „която ще приляга най-плътно на мъжа в него“ (ibid). Но има и други жени, които ще кръстосат мъжкия му път и ще тревожат сърцето му – Гюла, Лелке (Малката)… В Калуньо са вложени чудесни и простичко изказани мисли за хубавото и злото, за земното и отвъдното: „Всичко идва и си отива от тоя свят, все едно и също, хубаво и лошо, всякога едно и също. Светът се повтаря и си прилича – с хубавото и лошото“ (стр. 11). Той – почитащият Аллах и Корана – не е чувал за Еклисиаст, изрекъл същото: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“ (Екл; 1,9). Светът се върти и се повтаря…

Калуньо се прекланя пред безсмъртието на света, но е жива и паметта за предците: „Знаеше, че и дядо му бе гледал същото място и бе умрял отдавна, а мястото живееше, все така младо, зелено и весело. И щеше да живее така до края на света“ (стр. 16-17). В романа читателят открива и горчиви, изстрадани мисли, като: „Хубаво да помниш, айол, едно – да се вардиш от тогова, комуто добро си направил“ (стр. 114) или „…когато неправият е силен, правият излиза виновен…“ (стр. 109). За завистта и злобата – речено е отдавна – почивен ден няма. В книгата има прекрасни природни картини, а и женски хитринки има… Животът е пъстър, тече като порой или се стаява като полупресъхнала река, но изведнъж се пречупва и става жесток и кървав. Орда надъхани помаци бастисва с оръжие и огън мирно християнско село. Всичко е оплячкосано, избито, отвлечено… Калуньо се мъчи да оправи света и да наложи справедливост, но кръвта, която пролива, не помага. Кръвта отваря мъст за кръв…

Останалото – а то не е малко – ще го прочетете в романа. Трябва само да се споменат някои имена от страниците – Гюла, Менчо, Нано, Левицата, Янко кехая, Сулю Пеливан, дедо Дерменджи, Крив Роглю, Мървака и др. Звънливи и сочни като езика на повествованието, към което в следващите издания ще е добре да се спретне речник на старите и чужди думи.

Другото ще дойде от читателите. „Калуня – каля“ вече е в техните ръце. А духът на Георги Божинов попоглежда отгоре и напомня:
„Светът се повтаря и си прилича – с хубавото и лошото…“


Добрин Паскалев
/Материалът е поместен в сп. ИнСпиро, кн. 4,дек. 2014/

               
По Сирни заговезни грехове
тежат и срутват спомени, комини.
Зла зимата напред-назад снове,
не дава никой - непростил и непростен, да я подмине.
Тогава слагам пак червения елек –
от мама плетен е и уроките плаши.
Пред нея острата му вълна се закле:
усетя ли в сърцето студ, с три ката топлина да ме опаше;
да ме боде, не поделя ли залъка с врабче,
когато то камбаната на локвите от глад забие,
или изгубена сред грижи и сръдни забравя, че
животът е менте и не спори без прошка и без благословия.
Макар бездумна да е мама, мисъл от невидим свят,
с искрица Божия душата ми отпуска.
Омеква всичко - мъката, комата ми ръбат…
Безсилен е грехът да сложи пръст на гибелния спусък.
По Сирни заговезни огъня клада.
Прескачам го и на студа простила със молитва.
Снегът топи се в млечна тишина и благодат
и прошката от мама с пролетта пониква...


Тотка Савчева

               
Нашият Коро, у когото едновременно съжителстват лекарят и философът наскоро написа следното: „Не мога да мисля с надежда за България, без да съм изпил бутилка червено вино“ Oмерзен от всичко ставащо в нашата страна,той почти е изгубил надежда.

Но, нали сега са празници и все по-често вдигаме наздравица за бъдещето на България , нали е време за ново начало, нали трябва да сме оптимисти, които виждат чашата наполовина пълна, а не наполовина празна... Иска ми се наистина да погледнем на идващата година с надежда!

Държа в ръцете си книгата на Коро „Посоки на вдъхновението“ и се опитвам напразно да открия някакъв абзац за Надеждата. Оказва се много трудна задача. Коро е толкова гневен, толкова „радикален, че направо ще се подлютите с полифоничните му възгледи за днешна България“ - така пише в предговора си към книгата му Румен Леонидов. И е напълно прав.

И все пак, най-накрая, с утеха откривам някой и друг коментар за надеждата, ето:

„Понякога остатък от надежда ме пронизва като фантомна болка, защото по-добрата България си отива от нас с младите българи, които се запиляват по света, за да потърсят място, където образованите са богати, а богатите са достатъчно образовани. Ако някога се завърнат у дома ще бъдат по-можещи от нас и ще си построят една друга, съвсем нормална държава... в която нашите деца ще израстват с дръзновението на Георги Салчев, ще заспиват с красивото слово на Каралийчев, а от билбордовете по улиците вместо Азис и Алисия, ще гледат Ботев, Яворов и Дебелянов...“

"Има още едно спасение от ширещата се неграмотност. Това спасение е домашна библиотека с обема на тази, която е имал в дома си Пенчо Славейков - 6000 тома на девет езика... Пенчо като че ли е знаел девиза на съвременните американски рейнджъри: "Мери се с най-добрите, умирай като всички!" Помни се лесно... Когато разликата между днешния и бъдещ българин нарасне поне до един чувал книги, ще се появи надежда да се спасим от Биг Брадър и ще правим нещата сами"

„Надеждите на българите за по-достойно бъдеще ще се удвоят ако възвърнем отношението си към личния и обществен морал“... Цената на морала може да е равна на няколко безименни часа от живота на никому неизвестния Стефан, който под погледите на безучастни свидетели спасяваше затиснатите под катастрофиралия на магистрала "Тракия" автобус.

"Ние, българите, нямаме друг шанс да бъдем забелязани от света, освен ако не почнем да правим простите неща - да бъдем хора, да бъдем почтени, да бъдем сърцати, по-образовани и отговорни към България".

„Надеждата ми е в онзи неизвестен на обществото младеж Людмил, който спаси едно давещо се дете без да мисли за себе си. В родителите на шестгодишния Делян от Бургас, загинал на крепостта Царевец, които в мъката си намериха сили да дарят органите на детето си и да спасят други три живота. В опрощаващото сърце на онзи анонимен пенсионер, който остави следния надпис върху пейката на автобусната спирка: „Скъпи съкварталци, поправих пейката за пореден път, защото ви обичам.“ Това е моята и Вашата България, която държим в сърцата си и която ни връща при себе си".


Весела Коледа, приятели! Мечтайте, вярвайте и съхранете надеждата за едно по-добро време, за една по-добра България!

               
Светят сребърни нишки в косите ти, леко разрошени.
Като мъдър приятел останал е ланшният сняг.
А годините тичат ли, тичат към нас, със мечти захаросани,
в малка, снежна шейна, неуморно и в делничен бяг.

Няма път, само шир - уморени, отпускат юздите
наранени от думи на прага - ръце и очи.
А шейната не спира - по старите релси извити
без да искаш дори - все по-лудо лети ли, лети...

Все по-страшно по нишката тънка опъва отвеса -
по инерция, сякаш се вее в безкрилия ад,
надпреварват се чувства, до рана протрили конеца,
полетели нагоре, нагоре... с еленския впряг.

А от там, сякаш днес, падат истински звездни плеяди.
Топъл пушек се рее задъхан в студената нощ.
И от толкова прах, от звезди и луни - чак присяда,
а при падане - много по-пълен е празният кош.

Сняг вали. Тишина. Трупа жадно стърчащи комини -
ненаситни и алчни, протягат нагоре снага.
Стар вълшебен декор – побеляла е тази година .
Понамъкнал надежди от сняг - тихо пада светът.

И забравяме сякаш за всички житейски уроци.
Като малки деца се търкаляме в мокрия сняг.
И макар че белеят в косите ни стари пороци -
да живеем неистово искаме – с нощния мрак.

В „тиха нощ, свята нощ”, като делничен сън сред звездите,
пак за чудо жадува светът. И предколедно бди.
Колко много чувалът тежи - там са скрити мечтите.
Там при ланшния сняг навалял - пак валим: аз и ти...


Нели Господинова
I място на Трети Коледен Творчески Фестивал

                Любимият поет на няколко поколение българи, който възпя летящите хора, отлетя към невидимия хор на вселената. Написаното обаче от Валери Петров остава тук, където почти вековното му присъствие е забележимо както Млечния път в небето на България. Майсторът на римата усъвършенства родния ни език, разкри неподозираните му тайни, насити съвременната ни поезия с мекота, благост и доброта.
Всеки може да претендира, че стиховете, които пише, са истинска поезия, но не винаги е така. Валери Петров бе роден за поет, той знаеше как се извайва всяко словесно бижу и го правешe с невиждана досега лекота. Музицираше мислите и вдъхновенията си в различни жанрове – от кратки форми до лирически поеми, от сценарий за киното до пиески за деца, с които не само обнови и озонира литературата ни, но изведе националната ни култура до нови небеса. Вродената му скромност и ненатрапчивост не му попречиха да ни остави и своите сатирични състояния, в които се оглеждат изкривените същности на човешките несъвършенства, смешните и жалки социални порядки, всекидневните сблъсъци на добродетелните хора със злочестието и безчестието.
Надарен от Бога с висок и изискан дух, талантът му се съизмерва и с блестящите преводи на редица световни поети, който пресътвори с прецизността на своята мярка за върховно качество. Тези поети предшественици той подбираше според своя изискан литературен вкус и своите стилистични възможности. За това в творчеството на Шекспир Валери Петров намери най-проникновеното убежище за богатия си и разнороден талант. От любовните сонети през островърхия и остроумен комедиен сюжет до философията на световната драма.
Но наред с всичко това поетът Валери Петров бе единица за праведност. Той обичаше децата и те го обожаваха, а връзката им с добрия магьосник, който изобрети Копчето за сън, остава за цял живот.
Днес, между отлива на дъждовното лято и прилива на меката есен, най-звънкият щурец на поетичното ни поле замлъкна, но не завинаги. Златното ключе на добротата му ще се предава на бъд­ните българи като лек за душата и бистрота за главата. Валери Петров си тръгва от земния свят като изцяло осъществена личност, оставила щедрото си завещание на все повече обедняващия като духовност наш народ. Дано да не скърбим само по детинската му чистота, а по-често да разгръщаме удивителните му творби, които ни правят по-мъдри и по-мислещи, по-близки помежду ни, по-сърдечни към съдбата на общия ни тукашен живот.
Бог да помилва приказния дух на Поета, дошъл от сказанията на приказките и завърнал се отново там, там, където Светлината е светлина, а не само отсъствие на Мрак.


Хвърчащите хора

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някак си и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът<
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен фиат.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?


Добрите писма

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!



Aвтор: Румен Леонидов, сп. InSpiro, бр. 3, септември, 2014
http://inspiro-bg.com/valeri-petrov-be-roden-za-poet/

 * * *             

Дори Пришествието второ да настъпи
и Род човешки нов се зароди,
мръсници пак ще никнат като гъби
със поглед неподкупен на светци.
Приятели... Зад речи велелепни
интрига все кроят, забъркват кал;
от родове отколе достолепни
под плаща рицарски таят кинжал.
Звучи горчиво тая стара притча,
че няма ненаказано Добро...
Мръсниците във вярност се заричат
захапали приятелско ребро...


* * *


О, tempora, o, mores!

О, времена, о, нрави в нови дни!
Какво от древността ви отличава?
Вълкът – хитрец пак косъма мени,
но никога, но никога не сменя нрава!


Добрин Паскалев
2014 година

               
(Истински епизод – из нашите политически нрави)


Това беше в Градската градина.
– Аз никога досега не съм ходил да гласувам! – каза г. Н.
– Нито аз – пазил ме господ – каза г. Д., виден член от софийската интелигенция, на часове и писател.
– Аз само един път в живота си съм пуснал бюлетинка в избирателната урна – и то беше преди двайсетина години – не знам как се излъгах – рече г. X., председател на две дружества в София, като допи пивото си и тупна чашата по масата.
– Да си кажа греха, братчета: и аз досега не съм стъпвал до избирателната урна, макар че тя е на два разкрача от моя дом – каза със самодоволство, почти с духовит вид, г. Z., професор, известен даже в Европа по някои свои учени трудове.
– Партизаните нека гласуват – аз не съм такъв и никога не съм бил – обади се г. Т., като помести стола си на сянка, защото жежките слънчеви лучи бяха огрели на главата му, минувайки между два бряста.
Излезе, че и останалите господа в тая компания от видни и интелигентни хора не бяха или почти не бяха изпълнявали тая конституционна тегоба.
– Това е едно право, а не дълг, господа – каза доктор Ц., доктор по правото и преден столичен адвокат, – и, като право аз, съм свободен да го упражня или не. И аз не го упражнявам и не се бутам из тълпите. Министър не съм желаел и не желая да ставам.
Докторът по медицината г. М. поглади жълтата си лъскава брада, попъстрена вече от предателски сребристи влакънца, и каза с обикновената си добродушна усмивка:
– Любопитно е, че ние правим това признание спокойно, без да се червим. У нас на днешно време депутатските избори правят тълпите, селяните и сопаджиите, а по-рано с тях и евреите... Те правят правителството. Интелигенцията не взима участие. Тя си запазва правото само да критикува после тия правителства и да осъжда лошия ход на държавните работи.
– Това си изповядаме: mea culp – забележи X.
– Да ви разкажа една история – каза доктор М., като си премести и той стола на сянка.
– Летувах лани на Банкя...
– А! Една банкянска история! Защо я не даде на автора на Утро в Банкя да я тури и нея в сбирката си? – извика засмян г. Ц., който не беше чел казаната книга.
Докторът продължи:
– Една сутрин рано отивах на лов...
– А! Ти пак за някой лов? – изсмяха се неколцина за тоя му скок от разговор по изборите на ловчийска история.
Докторът махна с ръка.
– Пак за изборите ще говоря... Отивах на лов... Току излазям извън Банкя, гледам, че иде една тълпа от двеста-триста души селяни от село К., която предвождаше бай Колю Червенакът. Вие го познавате Червенакът? Той е първенец в това село. Голям агитатор във време на избори. Той влачеше сега тоя народ за София, дето ставаха тоя ден избори за народни представители. Тоя селянин не знам как хипнотизираше хората от селото си. Дойдат избори: „Хайде, момчета!...“ – па ги поведе и в София сам бди дали всякой е дал гласа си за техния кандидат. После, както са дошли, тъй се връщат накуп, пак предвождани от бай Коля Червенакът.
– Аз го познавам, Червенакът – каза адвокатът, – аз му съм защитавал едно дело. Разбран и умен селянин.
– И много по-добър гражданин от нас – добави докторът,
– А, докторе!... – пресече го г. Z.
– Къде пладне се залутах близо до селото К. и влязох в едно ханче да си почина. По това време гледам, че тълпата избиратели се връща. И тя се спря с Червенакът при кръчмата да си почине и се почерпи. Здрависваме се с Червенакът. Разпитах го. Всичко благополучно. Пуснали си бюлетинките селяните и сега бай Колю си ги завождаше в село като победител.
– И това всичко? – изсмя се професорът.– Аз мислех, че нещо пикантно ще ни разкажете, а то твоята история е много обикновена.
– Даже много плоска – каза г. Н.
– Но тя – подзе докторът – не е свършена, господа. И онова, което ще ви кажа, няма да го повярвате. Ще се покрият челата ни със срам!
– Ооо!
– Веднага ще видите. Поприказвахме с Червенакът, даже почерпа ме – беше много доволен, и станаха да си идат на село. Из един път той се удари в челото, пребледня и остана като вкаменен.
– Какво има? Прилоша ли ти нещо? – попитах го, като видях измененото му лице. Аз неволно хванах пулса му. Той се дръпна.
– Не ми е лошо, но аз съм говедо! – извика той.
– Но какво има?
– Колко ти е часа? – попита той.
Погледнах часовника си. Беше още рано: три часът.
– Момчета! – обърна се Червенакът към селяните. – Благодаря ви. Вие се показахте и днес като добри български граждани. Аз плащам виното... Вървете си сега без мене. Аз имам малко работа тука.
Селяните си отидоха.
Червенакът отиде при вързания си отвън кон, пристегна му колана и го яхна.
– Ами ти накъде? – попитах го.
– За София пак.
– За София?
– Да. Забравих нещо, трябва да бързам да стигна преди шест часа.
– Но какво забрави там, Кольо? Той взе юздата, готов да потегли, но се приведе към мене и ми каза тихо:
– Господин докторе, срам ме е да ти кажа. Помисли си двеста и петдесет души човеци, дигнах ги от рахата им или от работата им и ги поведох да гласуваме. Убедих ги хората и те ме послушаха. Осемнайсет километра път от село до София биха!... До един гласуваха и изпълниха длъжността си. А аз забравих моята!
– Как? – попитах го в недоумение.
– Забравих аз да гласувам. И той се удари пак по челото:
– Де ми беше пустия ум?
– И ти отиваш сега?
– Да си пусна гласа.
Червенакът бодна кончето си, препусна и се изгуби нататък. Господа, какво мислите?



Иван Вазов
Разкази (1901 - 1921)

               
Отпивам спомена на бавни глътки,
загледан в залеза на тоя ден.
Годините като ловджийски хрътки
избягали са вдън гори зад мен.
В черупка на рапан морето пее,
легенда шепне за жесток пират –
как срещнал Младостта - прекрасна фея
и я отвел на остров непознат.
А тоя остров бил така потаен,
че тя останала довеки в плен...
Отпивам сам от спомена омаен,
прегърнал залеза на тоя ден...

***

Ти може да изгубиш всичко твое,
да бъдеш без пари, да нямаш дом.
да бродиш сам сред людското усое,
да бъдеш по - презрян дори от гном.
Съдбата може всичко да ти вземе.
да станеш сред клошарите клошар...
Но твоя спомен кой ще ти отнеме?
Кой би откраднал този Божи дар?
В потопа на връхлитащото време
едничък оцелял е като Ной...
Тук всеки може всичко да ти вземе,
но твоят Спомен си остава твой...


Добрин Паскалев

        
Анотация от Пеньо Костадинов, дфн      


"За да обикнете прозата на проф. Чалдъков не е достатъчно да сте любомъдри, а трябва да сте хора с млади сетива – или с истински избистрена духовна зрелост. Текстовете на професора не са за онези междинни възрасти на вкуса, когато красивото се учи по каталог, а за злато се смята само онова, което блести. Не ! Тези есета и science-in-fiction (наука в разказа, разказана наука) са за свежи непревзети души, които ще ги прочетат на един дъх и с наслада. А други като мен, които са прегазили през много литературни мътилки, ще се завръщат към тази книга на нашия жив ерудит като към бистър извор на знание и гъвкава, афористична философичност.
Тези есета са пример за интелектуалната широта и енциклопедичен мащаб на прехвърлилия, блажено, своите 70 години учен, останал завинаги любознателен юноша, който отдавна живее във Варна, но е закотвил душата си завинаги в Бургас..."

"...През вече не малкото време, през което се познаваме с проф. Чалдъков, той не спира да ме изненадва със своята гражданственост, с прилежния си трудов етос и научно благочестие, все така редки днес добродетели, които в оригиналната си смесица разкриват един буден ум, който се отличава не с това, че пръв съзира нещо ново, а че възприема като ново старото, понякога добре известно и забравено, което е видял, но не е отхвърлил, а е преоткрил и опазил чрез словото си..."


Към тази анотация за книгата на Др Чалдъков "Любомъдри читателю" не мога да добавя нищо повече освен - ПОКЛОН УЧИТЕЛЮ!

Запознайте се с цялата статия на автора ето тук:
http://www.fakel.bg/index.php?t=3194

   
"Преди всичко завещавам ви да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие... Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но ходете по царския път.

А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини... Не ви казвам това като мои заповеди, но ви напомням Христовите заповеди. Защото златото и среброто са големи врагове на инока и подобно на змия ухапват оногова, който ги има.

Не търсете първенство и началства, но помнете Оногова, който е казал: "Онзи, който иска да бъде по-голям от вас, нека бъде слуга на всички."

Избирайте си наставници и си поставяйте началници, които Бог ви покаже... превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и години да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието и на животворните заповеди Христови.

Старайте се да живеете единодушно и единомислено... Ако ли пък се намери някой измежду вас, който сее плевели, раздори и други съблазни, такъв веднага го отстранете, за да не се обърне това на разяждаща живеница, която да направи пакост и да оскверни мнозина...

Добре е сърцето да се утвърждава с благодат, а не с безполезни храни... Не забравяйте братолюбието и животворящия Дух, който ще ви даде мъдрост, за да се посветите на добри дела."


Завещано през лето 941-во, в 25-ия ден на месец март.


ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!             

               
В кръвта ми още глъхне онзи плач
на гларуси в солената умора.
А вятърът - несменен посрещач
на кораби, на изгреви и хора -
протяга свойте жилести ръце
на морски вълк, предрезгавял от рома.
Морето като хищен звяр гризе
в краката ни зида на вълнолома.
Над нас като в един изгубен свят
хобот надвесват кранове мамонти.
А котвите от спомени тежат...
Надигат гръд примамни хоризонти
и спрели на граничната черта,
където пулсът кръв и сол прецежда,
отново търсим с устни любовта
на залеза под огнената вежда...

В гърдите ни сега един кълвач
дълбае с яростта на миговете...
А ласката човешка ражда плач
за вечността на боговете.


Добрин Паскалев
/из стихосбирката "Кервани подир Росинант"/
http://www.youtube.com/watch?v=vk8iZzLZDbk=n9EcmI9cCes

               
"Нашият най-дълбок страх е, че мислим, че не сме достатъчно добри, че не сме способни. Всъщност, ние се страхуваме от собствената си мощ, защото е безгранична.
Не тъмнината ни плаши. Страхуваме се от светлината, която носим в себе си. Въпросът, който най-често си задаваме, е: кой съм аз, че да светя, да блестя, да съм величествен, гениален, талантлив, легендарен… Ние знаем какви не трябва да бъдем, но не знаем кои сме всъщност.

Ние сме деца на Бога. Нашата позиция “Аз съм нищо” не е от полза нито за нас, нито за света. Няма нищо достойно в това да се свиваме, за да бъдем нищожни, и по този начин да вярваме, че другите се чувстват добре, като им спестяваме неудобството да съжителстват с големи хора.
Ние носим у себе си Славата Божия и сме родени, за да се прояви тя чрез нас.

Ако позволим на светлината, която носим у себе си, да засияе, ще позволим и на другите да направят същото.

Ако се освободим от страховете си, ще освободим и другите от техните страхове!"

               
...
Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам

…
Искам съседа, който се прави
на глух, да върне слуха си.

…
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.

…
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.

…
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…


от “Вечерен тромпет”
Борис Христов,
1979 г.


/Препратено от Коро/


Чуйте и звука на тромпета с пълния текст на стихотворението:
http://vbox7.com/play:bb42e6997e

                Като държеше под мишница нещо, увито в 223 брой на “Биржевие известия”, Саша Смирнов, единствен син на майка, направи кисела физиономия и влезе в кабинета на доктор Кошелков.
- А, мили момко! – посрещна го докторът. – Е, как се чувстваме? С какво ще се похвалите?
Саша замига, сложи ръка на сърцето си и каза с развълнуван глас:
- Майка ми Ви праща много поздрави, Иван Николаевич, и заръча да Ви благодаря... Аз съм единствен син на майка си и Вие ми спасихте живота...излекувахте ме от опасна болест и... двамата не знаем как да Ви благодарим.
- Стига, момко! – прекъсна го докторът, размекнал се от удоволствие. – Направих само това, което би направил всеки друг на мое място.
- Аз съм единствен син на майка си... Ние сме бедни хора и, разбира се, не можем да се отплатим за Вашите грижи и... много ни е стеснително, докторе, макар, че впрочем майка ми и аз... единствен син на майка си, настоятелно Ви молим да приемете като израз на нашата благодарност... ето тази творба, която... Творбата е много скъпа, от стар бронз... рядко произведение на изкуството.
- Няма нужда! – намръщи се докторът. – За какво пък?
- Не, моля Ви се, недейте да отказвате! – продължаваше да мърмори Саша, като развиваше пакета. – С отказа си ще обидите и мене, и майка ми... Творбата е много хубава... от стар бронз... Остана ни от покойния ми баща и я пазехме като скъп спомен... Баща ми купуваше стар бронз и го продаваше на любители... Сега майка ми и аз се занимаваме със същото...
Саша разви творбата и тържествено я постави на бюрото. Това бе нисък канделабър от стар бронз, художествено произведение. Изобразяваше група: върху пиедестала стояха две женски фигури в Евино облекло и в пози, за описанието на които не ми достига нито смелост, нито подобаващият темперамент. Фигурите се усмихваха кокетно и изобщо имаха такъв вид, като че ли, ако не трябваше да крепят свещника, щяха да скочат от пиедестала и да устроят в стаята такава вакханалия, за каквато, читателю, е неприлично дори да се помисли.
Като видя подаръка, докторът бавно се почеса зад ухото, окашля се и нерешително се изсекна.
- Да, наистина прекрасна творба – измънка той, - но... как да се изразя, не е такова... много е нецензурна... Това вече не е деколте, а дявол знае какво...
- Тоест, защо пък?
- Самата змия-изкусителка не би могла да измисли нищо по-мръсно. Та да сложиш такава фантасмагория на бюрото си, значи цялата си къща да окаляш!
- Колко странно гледате на изкуството, докторе! – обиди се Саша. – Ами че вижте, това е художествена творба! Толкова красота и изящество, че благоговейно чувство изпълва душата и сълзи напират в гърлото! Щом зърнеш такава красота, забравяш всичко земно... Вижте какво движение, каква ефирност, експресия!
- Много добре разбирам всичко това, мили мой – прекъсна го докторът, - само че аз съм женен човек, дечицата ми сноват тук, дами идват.
- Естествено ако се изхожда от становището на тълпата – каза Саша – тогава естествено това високохудожествено произведение се представя в друга светлина... Но, докторе, издигнете се над тълпата, още повече, със своя отказ дълбоко ще огорчите и мене, и майка ми. Аз съм единствен син на майка си... вие ми спасихте живота... Ние Ви даваме най-скъпата за нас вещ и... съжалявам само, че нямате еш за този канделабър...
- Благодаря ви, приятелю, много съм ви признателен... Поздравете майка си, но, бога ми, сам преценете, дечицата ми сноват тук, дами идват... Но впрочем нека остане! На вас не може да ви втълпи човек.
- Няма какво да се втълпява – зарадва се Саша – Сложете канделабъра ей тук, до вазата. Колко жалко, че няма еш! Много жалко! Хайде, сбогом, докторе!
След като си отиде Саша, докторът дълго гледа канделабъра, чеса се зад ухото и размишлява.
“Безспорно творбата е чудесна – мислеше той – и ще бъде жалко да я изхвърля... А да я оставя у дома, не е възможно... Хм!...Ей, че задача! На кого ли да я подаря или да я дам?”
След дълго обмисляне, той си спомни за своя добър приятел, адвоката Ухов, на когото бе задължен за водене на едно дело.
- Отлично! – реши докторът. – На него, като приятел, му е неудобно да ми вземе пари и ще бъде много уместно да му подаря творбата. Я, да му занеса аз тази дяволска работа! Между другото, той е ерген и лекомислен...
Без много-много да отлага, докторът се облече, взе канделабъра и отиде при Ухов.
- Здравей, приятелю! – каза той, като намери адвоката вкъщи. – При тебе идвам...Дойдох да ти благодаря за услугата... пари не приемаш, вземи тогава поне това произведенийце... ето, братле... Великолепно произведенийце!
Като видя произведенийцето, адвокатът изпадна в неописуем възторг.
- Ей, какво нещо! – разкикоти се той. – Ах, дявол да го вземе, такова пък нещо да измислят, сатаните! Прекрасно! Възхитително! Къде намери тази прелест?
След като изля възторга си, адвокатът плахо погледна вратата и каза:
- Само че, брат, прибери си подаръка. Няма да го взема...
- Защо? – уплаши се докторът.
- Ами ей тъй... Тук идват майка ми, клиенти.... пък и от прислугата ме е срам.
- В никакъв случай... Да не си посмял да отказваш! – размаха ръце докторът. – Това е безобразие от твоя страна! Творбата е хуожествена....колко движение...експресия... Дума да не става! Ще ме обидиш!
- Поне да беше замаскирано или да се прикачат смокинови листчета...
Но докторът още по-силно размаха ръце, изхвръкна от жилището на Ухов и доволен, че е успял да се отърве от подаръка, пое към къщи...
След неговото излизане адвокатът огледа канделабъра, попипа го с пръсти от всички страни и подобно на доктора дълго блъска глава над проблема: какво да прави с подаръка?
“Творбата е прекрасна - разсъждаваше той, - и да я изхвърля, ми е жал, и да я държа у дома, е неприлично. Най-добре, да я подаря на някого... Ето какво, я да поднеса аз този канделабър довечера на комика Шашкин. Каналията обича такива неща, а и тъкмо днес има бенефис...”
Речено-сторено. Вечерта грижливо увитият канделабър бе поднесен на комика Шашкин. Цялата вечер гримьорната на комика бе щурмувана от мъже, които идваха да се любуват на подаръка; гримьорната непрекъснато ехтеше от възторжен глъч и смях, подобен на конско цвилене. Ако някоя от актрисите приближеше вратата и попиташе:” Мога ли да вляза?”, веднага се чуваше дрезгавият глас на комика:
- Не, не, миличка! Не съм облечен!
След представлението комикът сви рамене, разпери ръце и каза:
- Е, къде да дяна тази мръсотия? Та в частна квартира живея! Идват ми артистки! Не е фотография, че да я скриеш в масата!
- Ами продайте я, господине – посъветва перукерът, като го събличаше. – Тук, в предградието живее една баба, която купува старинен бронз... Идете и потърсете Смирнова... Всички я знаят...
Комикът го послуша... След два-три дни доктор Кошелков седеше в кабинета си и турил пръст на челото, мислеше за жлъчните киселини. Изведнъж вратата се разтвори и в кабинета се втурна Саша Смирнов. Той се смееше, сияеше и от цялата му фигура лъхаше щастие... В ръцете си държеше нещо увото във вестник.
- Докторе! – почна той запъхтян. – Представете си радостта ми! За Ваш късмет успяхме да се сдобием с еш за Вашия канделабър!... майка ми е толкова щастлива... Аз съм единствен син на майка си... Вие ми спасихте живота....
И разтреперан от чувство на благодарност, Саша постави пред доктора канделабъра. Докторът зина, искаше да каже нещо, но нищо не каза: схванал му се беше езикът.


А.П.Чехов, 1886

               
Уважаеми Госпожи и господа депутати,
Уважаеми колеги,

По данни на Центъра за демографска политика, публикувани вчера в официалните медии, населението на България за първи път от 1947 г. насам се е сринало под 7 млн., което е не само последствие от намалената раждаемост и увеличената емиграция. Данните сочат, че България е на 9-то място по смъртност в света - биологичен срив, състояние на биологична война, защото населението ни е било с тази численост непосредствено след Втората световна война.

Фактите:
В България ежегодно заболяват от рак на белия дроб около 4 000 българи, които струват на държавата над 50 млн лева. Към тези цифри се прибавят и разходите по лечението на около 40 000 болни от ХОББ, които струват десетки милиона лв/годишно. Това са по-малко от 10% от реалните болни, които са около 500 000 души. В останалите страни, диагностицирани и лекувани са около 25% от болните, което крие за България допълнителни резерви за разходи при останалите недиагностицирани и вероятно лекувани за други придружаващи болести. В перспектива близо 20% от тези половин милион болни с ХОББ ще заболеят през остатъка от живота си от белодробен рак.
Министър Симеон Дянков съобщи, че България харчи над 250 млн. лева за лечение на последствията от тютюнопушенето. Това са данни, срещу които ресторантьорите не предоставят свои за сравнение или ако имат такива, те са „браншови” данни и не звучат сериозно.
С брой над 2 400 къса/год. България е на 4-то място в Европа по брой изпушени цигари на глава от населението за година. На първите 10 места са само страни от бившия соц. лагер, с изключение само на една – Испания. На първо място е Гърция. Давам тези цифри и данни като повод за размисъл, защото това говори за определен обществен манталитет. Имайки предвид проблемите на Гърция и Испания, изводите сами се натрапват. По-богатите страни могат да си позволят някои компромиси в ограничението на тютюнопушенето, но там пушачите са малцинство и обществената опасност е значително по-малка. В България пуши около 43% от населението и около 57-60% са непушачи, които формират мнозинство. След забраната на пушене на закрити обществени места, 12% от пушачите признават, че са намалили количеството на изпушените цигари и вместо да продължим тази тенденция ние сме на път допуснем компромис.
Агресията на ресторантьорите, които използват няколко лица известни на обществото не противопоставя инкакви сериозни данни, които да ни убедят, че България трябва да се подчини на една професионална гилдия, която заплашва брутално обеществото с незачитане на закона и обявява неподчинение и незачитане на обществена воля, изявена с вашия вот. Това е грубо извиване на ръцете и заплаха, на които българския парламент трябва да даде много категоричен отговор.
Ако се поддадем на този груб натиск обричаме здравето на децата си, защото те ще бъдат най-потърпевши от компромиси. Като лекар твърдя категорично – има Провидение, има Бог и в тази роля са неумолимите биологични закони, с които биваме наказани. Няма да има прошка за нас, ако допуснем отпадане забраната за пушене. Биологичното бъдеще на българите ще бъде застрашено.

Уважаеми депутати и колеги, приемането на закона за ограничение на тютюнопушенето през м. Юни, беше най- убедителното доказателство, че българските политици мислят за далечното бъдеще на нацията, която се срива демографски.
Като българин и лекар отправям към вас сърдечна молба да се обърнете към родителските си сърца и да направите всичко възможно, за да пощадите децата ни като се противопоставите държавнически на атаките и да не гласувате промени в един разумен и обществено-полезен закон. Не забравяйте, че българският съд не призна правото на тютюнопушене за индивидуално право. Такова е ПРАВОТО НА ЧИСТ ВЪЗДУХ И ЗДРАВОСЛОВНА СРЕДА.


13.12.2012
Доц. Коста Костов
Зам. председател на БДББ

               
С пари можеш да си купиш къща, но не и дом.
Можеш да си купиш легло, но не и сън.
Можеш да си купиш часовник, но не и време.
Можеш да си купиш книга, но не и знание.
Можеш да си купиш положение, но не и уважение.
Можеш да си платиш за лекар, но не и за здраве.
Можеш да си купиш живот, но не и душа.
Можеш да си купиш секс, но не и любов.
Можеш да си купиш всичко материално, но не и духовност.


Изпратено от Георги Попов - Геча

               
С коричка хляб глада в стомаха ще залъжем,
с вода две шепи жаждата ще утолим...
Но как душите в нас изнурени и тъжни,
от гладна смърт и жажда да спасим?

* * *

Годините без милост ни тарашат -
душите ни отмъкват с ловък взлом.
Но как да спреме дръзките апаши,
щом имат шперц за всеки дом?


Добрин Паскалев

               
В ПАМЕТ НА РАЙКО ЦОНЧЕВ
/по случай 155 години от рождението му/


Райко Цончев е първият дарител на град Добрич. Роден е на 1 ноември 1857 година в град Елена, но бил на 10 годишна възраст когато семейството му се премества в Добрич. Скоро остава без баща и е принуден да напусне училище поради липса на средства. Цял живот се измъчва от факта, че не е получил образование, тъй като майка му нямала да плати 3,5 гроша за учебника по “Бащин език”.
Едва 12-13 годишен започва работа - първо чиракува при касапин, после изучава абаджийството, на 16 отваря кръчма като продължава да шие, по-късно се захваща с производство на дървени въглища, после на кашкавал, става търговец и какво ли още не. Трудовият му път минава през различни селища на Добруджа. Междувременно се самообразова. Изключително трудолюбив, предприемчив и честен, обичан от съгражданите си, успява да се замогне и почва да мисли за благотворителност.
Руско-турската освободителна война го заварва в Кюстенджа, откъдето с руските войски се връща в Добрич. По време на Сръбско-българската война участва в сраженията при Цариброд и Пирот в състава на Осми приморски полк. В Добрич е избиран за училищен настоятел, църковен настоятел, два пъти общински съветник, както и един мандат окръжен съветник във Варна. Взима присърце проблемите на община Добрич и всячески подпомага развитието на града.
През 1905 година дарява 30 000 златни лева за изграждане на ново училище, което впоследствие бива построено изцяло с негови средства. За съжаление той не доживява откриването на училището през 1909 година, което със заповед на министъра на просвещението получава неговото име “Райко Цончев” В годините на народната власт то е преименувано на “Димитър Полянов”, а през 1980 година е съборено. Сега на това място има скромен бюст паметник на дарителя. Настоящата гимназия по туризъм и предприемачество в Добрич носи неговото име.
В архива на град Добрич се пази дълъг списък и с други благодеяния на Райко Цончев. Той дарява средства на църквата “Св. Троица”, закупува пушки на Македоно-Одринските сдружения, раздава пари на бедните, опрощава дълговете на свои клиенти... Достоен пример за идните поколения!

Повече за благодетеля Райко Цончев може да прочетете тук:
http://www.desant.net/show-news/25305/
http://www.ndt1.com/article.php/20071101135329510
http://www.dobrichonline.com/?com=content&cid=7870

Р.Радоева
ПП Райко Цончев е бил женен за сестра на мой прадядо по майчина линия и е осиновил неин племенник - брат на дядо ми. В семейството ми винаги се е говорело за него като за светиня. Поклон пред паметта му.

                Есента на нашия живот е преизобилна. Трудно успяваме да приберем плодовете на нашия труд. Много от тях остават да гният, неизпълнили предназначението си да дадат сладост и удоволствие, защото са твърде много.
Есента на нашия живот е богата. Имаме жилища, имущество, пари, коли, дрехи, храна-всичко, необходимо да задоволи нуждите не само на двама,но и на двадесет скромни, непретенциозни хора. Но както обикновено се случва, многото имане не носи нито щастие,нито душевен мир.
Есента на нашия живот изглежда спокойна,но всички знаем, че това е илюзия. Ако се заслушаме в шума на есенния вятър, ще чуем далечен тътен от бушуващи дълбоко под земята гняв, недоволство, упреци и мъка по несбъднати мечти.
Есента на нашия живот си мисли, че е разумна. Знае, че е по-хубаво да нямаш нищо, отколкото да полагаш усилия да имаш нещо, което не ти харесва, но все пак решава да не променя ситуацията. Може би смята, че това е разумното държание на една есен, а може би просто е страхлива.
Да...,есента на нашия живот е безумно страхлива. Тя се страхува, че може да остане необичана(макар че това се случва и на пролетта, и на лятото),а всъщност много хора харесват и обичат есента - тя е любимият им сезон.
Страхува се от самотата,като че ли не е била сама откакто съществува.
Страхува се,че след като оберат плодовете й, никой няма да си спомни с топло чувство за нея.
Страхува се, че прекрасната есенна премяна на горите й ще изчезне и никой няма да погледне с любов на голите дървета край замръзналите от студ пътеки.
И има право да се страхува,защото...иде зима...
Есента на нашия живот често се отпуска лениво и примирено на изгорялата от жегите трева, припича се на умореното и укротено слънце,почива си, но това не й харесва особено. Унесена в есенна дрямка, тя си мечтае за бурни емоции и разтърсващи драми,които би могла да изживее само във вечерния турски сериал. Няма илюзии, нито мечти, знае, че е есен и не може да се превърне в пролет.
Есента на нашия живот е тежка - не само на килограми, но и на спомени, на спечелени битки и победи, на преживени радости и болки, но особено много тежат в кошницата й разочарованията - те са най - тежкият и многоброен плод, който е горчив за ядене, а се множи като плевел.
Есента на нашия живот все още не е мъдра - тя все се ядосва за глупости, защитава правата си на уважаван сезон, страда, когато я отблъскват и открито й показват, че не е предпочитана, чистосърдечно очаква, че след като е дала изобилие от плодове, ще й благодарят и ще я ценят повече от другите сезони, бори се за своето място, но първите дъждове са сигурно сълзите й по неоткритата й хубост. След това започва да плаче безутешно,защото мнoго от това, което е имала и е искала да даде, е останало недокоснато, никой не го е поискал, никой не се е зарадвал, никой нe й е благодарил...
Тя ще се прибере с всичките си скъпоценности, сияещи като топложълтото на есенните листа, червеното на шипките и дълбокосиньото на есенното небе, искрящи като капките роса по паяжините сутрин по изгрев, преливащи като цветовете на спокойно-есенна река, тръгнала към морето. Ще се прибере есента с товарите си от кристали изстрадан опит,в студената квартира на зимата, в очакване на следващия си шанс - да покаже на света колко е красива, колко е богата, колко е щедра и колко малко иска - да я обичат, да я ценят и да й го показват.


За всички ценители на есента, топла есенна целувка!

Малина

               
(Писмото е прочетено на церемонията по поклонението пред тленните останки на проф. Златан Златанов)


На 5 септември 2012 г., тихо и без уговорки със съдбата, с онази позната на всички ни деликатност, от нас си отиде проф. Златан Златанов, любимец на всички, които са се докоснали до личността му. Не само пулмолози. Познавам го от студентските си години, когато изнасяше курса от лекции по пулмология, с присъщия му топъл тон и югоизточна мекота на акцента, така характерни за благото му сърце. Малко е да се каже, че беше деликатен човек. Той беше изключително деликатен и ненатрапливо мъдър. С безобидно чувство за хумор, което приобщаваше всеки. Така съм го запомнил. Преди около 10 години, на една от поредните пулмологични срещи, вероятно отегчен от разговорите с по-възрастните колеги, ме дръпна и ми каза: „Коста, моля те, ела да поседнем някъде по-далеч, за да си поговорим, че ми писна от глупостите на тези изкукали старци.” При все, че беше най-възрастният от всички присъстващи пулмолози. Такъв беше нашият Професор Златанов. С присъщата му деликатна самоирония, винаги приветлив и добронамерен.

Обичах го.

Вие също.

Бог най-много.

Аплодирайте го, както се изпращат Учителите!


Коста Костов
Началник на клиника по белодробни болести - ВМА
Възпитаник на Медицински университет – Варна.

               
Годините те вдигат на кокили -
по пътя си по-леко да вървиш...
Но накъде? Ятата волнокрили
от погледа ти вече са се скрили -
ръка след тях протягаш, но без сили
и сядаш сам до стръка бучиниш...

* * *

В бакалницата щедра на живота
безплатно няма, разбери -
приятелството шири се до плота,
а сиренето вечно е с пари!...
Тук всяко нещо има си цената -
рушвет, куршум, любов и джин...
Бакалинът с калема си пресмята
и винаги е точен до сантим!

* * *

Обърнах поглед питащ към небето:
кажи, небе, къде е моята звезда?
Отвърна ми – заслушай се в морето,
затворено в кристала на солта!
Защо дерзаеш мъртвата пустиня?
Знай, мъртва е и твоята звезда...
Море е твойта древна прародина!
Ти, сине, си белязан от солта...
Защо копнееш още за небето?
В теб бие пулса вечен на морето!...


Добрин Паскалев

               
"Истината е, че всеки един човек ще те нарани. Просто трябва да намериш тези хора, заради които си струва да страдаш. " Боб Марли

"Човек смята,че листата на дърветата са пожълтели от есента и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това." Ат.Далчев

"Животът е птица, която понякога не се научава да лети." Ана Боянова

"Щом толкова трудно се открива трън, забит в ходилото, колко ли по-трудно се открива трън, забит в сърцето?" М.Руми

"Животът е като клечка кибрит: додето се озърнеш да видиш къде си, и той угасне". Ат.Далчев


Какво най-много ни учудва у хората:
- Че първо си дават здравето за пари, а после си дават парите, за да си възстановят здравето;
- Че живеят, сякаш никога няма да умрат, а умират сякаш никога не са живели;
- Че когато са малки, мечтаят да пораснат, а когато пораснат, мечтаят да са деца;
- Че безпокоейки се за бъдещето, забравят настоящето и така не живеят нито в бъдещето, нито в настоящето.


Понякога...- каза Пух - най-малките неща, заемат най-голямо място в сърцето ти!



/Споделено от Коро/

               
Лесно е да намерим с кого да си поговорим, по-трудно е да намерим с кого да помълчим.

Смисълът на човешкия живот е да накараме децата ни да се гордеят с нас.

Истинската цена (разбирай на човека) никога не е върху етикета. Докато сме млади пием според етикета, в питието се вглеждаме по-късно.

Най-добрият начин да разбереш дали искаш нещо или някого, e - да го получиш...или да го загубиш.

Когато спреш да виждаш нещата, започваш да ги чувстваш...

За някои животът започва едва тогава, когато загубят всичко!

Понякога човек чува липсващите звуци по-ясно от самите звуци.

Когато даряваш светлина на другите, не може да живееш в мрак.

Аз не знам какво е щастие, но знам че ако човек иска нещо да се повтори, значи му е било хубаво, бил е навярно щастлив...


Мислите са споделени от читатели на сп.InSpiro
/Препратени от Коро/

В допълнение - Малки поуки за живота:
http://www.youtube.com/watch?v=g-x2Zx_KwRQ&feature=related

               
Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живота с думи -
узрял за вашата любов...
Срещу ми - с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън...
Как страшно светеха - и нежно -
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми - мощно -
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра - денонощно
ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви - но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ мъж!
Обичам ви - и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни -
тревистия ви тъмен глас!
Докрай - през всичките сезони
и възрасти... Ах, как блестят
коремите ви - златни брони
срещу самата моя смърт!

И всичко - дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост - дълго време
съм бил моряк, войник и сам!
О, страшен мъжки свят - и силен!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен...
Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно - спаси ме!
И вий - коя? Не помня аз!
Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!
И моя страх... За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете - всичко ще призная -
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб -
мъж винаги... Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави... Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти... И да блестят
коремите ви - златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов...
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!


Христо Фотев


ЧЕСТИТО БЛАГОВЕЩЕНИЕ! Zhenite.pps

               
На Зимата в премръзналите скути
душите ни са ледени висулки
от ерата на древните мамути...
А бяха в лятото светулки!...

***

О, тези бързащи минути –
убийци нинджа, лилипути,
заклети в своята завера,
разделят вечно Днес от Вчера...

***

Душа, душа-къртица безотрадна,
защо дерзаеш всяка нощ във мен?
- Загубих нишката на Ариадна,
не знам кога е нощ, кога е ден...

***

Дали душата вече окуцява
или умората затяга своя винт?...
Но, маратонът, старче, продължава
и всеки ден започва пак със спринт!


Добрин Паскалев

               
РЕЧ НА АКТЬОРА НА СОБСТВЕНАТА МУ 70-ГОДИШНИНА


Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича "автентичност".

Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това "признание".

Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това "зрялост".

Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това "увереност в себе си".

Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това "простота".

Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми - храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това "позиция на здравословния егоизъм". Сега го наричам "любов към самия себе си".

Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е "скромност".

Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това "реализация".

Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка "мъдрост на сърцето".

Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или с другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам: "Това е животът!"


Тези и още други подобни мисли на великия Чаплин вижте тук: misli_na_4arli_4aplin.pps


Споделено от Коро

               
Една година си замина!
Кога и как, къде отмина?
Нима преминахме през нея?
Докоснахме ли вече апогея?
Или до поднебесните стобори
все още има път нагоре?
Но жребият е хвърлен вече -
осъден си на път, човече!
А дишаш ли - надежда има!
Затуй напред! Към Новата година!


Добрин Паскалев

                Навярно този текст е известен на мнозина от вас, тъй като отдавна е в интернет пространството. Най-разпространено е схващането, че е писмо написано от свободомислещия американски комик Джордж Карлин след смъртта на съпругата му. То завършва с прословутата мисъл, че "Животът се измерва не с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни."
Наскоро прочетох, че всъщност до това прозрение е стигнал един пастор от Сиатъл - Боб Морхед и той именно е авторът на текста с парадоксите.
Независимо от това обаче, в него има умозаключения, които са толкова верни и актуални, че си струва човек да ги препрочете и да се замисли над тях. Ето и няколко линка към тях:

http://www.youtube.com/watch?v=O_RAOcG3ASs

http://www.youtube.com/watch?v=mBNQbNFXSOA&NR=1


/Сложено в сайта по идея на РР/

                „За лудите, за различните, за бунтарите, за размирниците, за кръглите гвоздеи в квадратните дупки... за онези, които виждат нещата по различен начин – те не обичат правилата... Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, ... да ги възхваляваш или да ги очерняш, но единственото, което не можеш да направиш, е да ги игнорираш, защото те променят нещата... Те бутат човечеството напред и макар и някои да ги смятат за луди, ние виждаме в тях гении, защото онези, които са достатъчно луди, за да мислят, че могат да променят света, са онези, които наистина го правят!!!”

Стив Джобс

/препратено от Коро/

ЧЕСТИТ УТРЕШНИЯ ДЕН НА БУДИТЕЛЯ!

Още нещо за Големите /изпратено от Краси Нейков/

               
Пълзи житейската двуколка
по грапавия земен път,
ала защо е тая болка,
събудена под лявата ми гръд?
Дали защото спомен я прониза?
Дали сърцето ритъма сгреши?...
Но вятърът лицето ми облиза,
хлапашки вдигна старата ми риза
и каза ми: “Не спирай! Продължи!”

* * *

Какво е щастие? – Ей тая къща,
след труден ден в която да се връщаш,
на този свят по-дълго да те има
и вечер хляба си насъщен
да го разчупваш със жена любима...


Добрин Паскалев

                По перона на курортната гаричка напред- назад се разхождаше двойка наскоро оженени съпрузи. Той я държеше през кръста, а тя се гушеше до него — и двамата бяха щастливи. Иззад разпокъсаните облаци ги гледаше луната и се чумереше: навярно им завиждаше и я беше яд заради скучното й, никому ненужно девство. Неподвижният въздух бе силно наситен с дъх на люляк и дива череша. Някъде оттатък релсите крякаше дърдавец...
— Колко е хубаво, Саша, колко е хубаво! — каза жената. — Просто може да помислиш, че всичко туй е сън. Виж колко приветлива и мила изглежда тази горичка! Колко симпатични са тези важни, мълчаливи телеграфни стълбове! Те, Саша, оживяват пейзажа и говорят, че там някъде има хора... цивилизация... А нима не ти е приятно, когато вятърът едва донася до слуха ти шума на пристигащ влак?
— Да... Но колко горещи са ти ръцете! То е, защото се вълнуваш, Варя... Какво са ни приготвили днес за вечеря?
— Таратор и пиле... Пилето ще стигне за двама ни. От града ти донесоха сардели и сушено филе от риба.
Сякаш смръкнала енфие, луната се скри зад облак. Човешкото щастие й припомни за нейната самотност, за самотното й ложе отвъд гори и долини...
— Влакът иде! — каза Варя. — Колко е хубаво!
В далечината се появиха три огнени очи. На перона излезе началникът на гаричката. Тук-там по релсите заблещукаха сигнални светлини.
— Ще изпратим влака и ще се приберем — каза Саша и се прозина. — Хубаво си живеем ние с тебе, Варя, толкова хубаво, че дори не е за вярване!

Тъмното чудовище безшумно припълзя до перона и спря. В слабо осветените прозорци на вагоните се замяркаха сънливи лица, дамски шапки, рамене...
— Ах! Ах! — долетя от един вагон. — Варя излязла с мъжа си да ни посрещне! Ето ги! Варенка!... Варечка! Ах!
От вагона изскочиха две момичета и увиснаха на врата на Варя. Подир тях се показаха пълна, възрастна дама и висок, слаб господин с къси, бели бакенбарди, после двама гимназисти, натоварени с багаж, след гимназистите — гувернантка, след гувернантката — баба.
— А ето ни и нас, а ето ни и нас, приятелю! — започна господинът с бакенбардите, като стискаше ръката на Саша. — Сигурно ти е излязла душата да ни чакаш! Май си ругал чичо си, задето не идва! Коля, Костя, Нина, Фифа... деца! Целувайте братовчед си Саша! Всички сме ти дошли, цялата челяд, и за три-четирки дни. Надявам се, няма да ви притесним? Моля ти се, без церемонии.
Когато видяха чичо си със семейството му, съпрузите изпаднаха в ужас. Докато чичото приказваше и се целуваше, във въображението на Саша проблесна следната картина: той и жена му отстъпват на гостите трите си стаи, възглавниците, одеялата; филето, сарделите и тараторът се омитат за секунда, братовчедите късат цветята, разливат мастилото, дигат врява, лелката по цели дни разказва за болестта си (тения и болка под лъжичката) и за това, че по баща била баронеса фон Финтих... И Саша гледаше вече с омраза младата си жена и й шепнеше:
— За тебе са дошли... дявол да ги вземе!
— Не, за тебе! — отвърна тя, бледа, също с омраза и с яд. — Не са мои, а твои роднини!
И като се обърна към гостите, каза с приветлива усмивка:
— Добре дошли!
Иззад облака пак изплува луната. Тя сякаш се усмихваше; сякаш й беше приятно, че няма роднини. А Саша изви глава, за да скрие от гостите сърдитото си, отчаяно лице, и каза, придавайки на гласа си радостна, благодушна нотка:
— Добре дошли! Добре дошли, скъпи гости!

1885г.

               

ЗА МЕРЕНАТА РЕЧ И НЕМЕРЕНИТЕ ВДЪХНОВЕНИЯ НА ПОЕТА И ЛЕКАРЯ ДОБРИН ПАСКАЛЕВ
/Публикувано в InSpiro, бр.2,юни 2011г./

Запознанството ми с доктор Д. Паскалев вписвам в графата за ценните срещи. Сега май не си спомням кога за пръв път чух името му, но по-важното е, че вече ни свързва лично и литературно приятелство. До тази среща мислех, че интересът на лекари, юристи, военни чинове към литературата e останал в миналото – класически пример за висотата на родната интелигенция между двете световни войни и преди това, в годините след Освобождението в края на ХІХ в... Не, не бих си изкривил душата, че подобни примери липсват през годините на социализма. Слава Богу, пред нас е творчеството на мнозина лекари-писатели, доказали високия си професионализъм в областта на поезията и прозата – Рашко Сугарев, Руденко Йорданов, още по-рано Валери Петров, Димитър Димов и др. Всъщност, преди да се здрависам с човека и медика, с доцента Добрин Паскалев, прочетох написаното от него и колегите му за Иван Вазов. Текстът се занимаваше с кончината на писателя, с протоколите от аутопсията, с болестите, които по един или друг начин са повлияли на класика. Веднага реших, че този текст може да постави началото на нова, при това единствена по рода си рубрика, свързваща медицината и литературата. Тя вече е факт и се казва “Диагнози”. След първия текст се яви втори, посветен на Шилер – в юбилейната 10-та книжка на алманах “Света гора”. Предстои публикуването на трети, този път посветен на Захари Стоянов... Заедно с това открих за себе си и поета Добрин Паскалев. Бе любопитно да разбера как лекарят, завеждащият едно от най-тежките отделения – това по Нефрология на Варненската университетска болница “Света Марина” – е успял да съхрани крехкия свят на поетическото в себе си. Въпреки страданията на хората, с които всеки работен ден го сблъсква... Открих един романтичен, влюбен и доверчив човек. Побързах да подбера група стихотворения и да ги публикувам в “Света гора”, за да покажа на повече хора как може да се оцелява, при това талантливо, с лекарството на думите в този наш толкова непоетичен живот. Направих го безкомпромисно, без уговорки, свързани с професията, която, видите ли, смекчава литературните недостатъци... Защото стиховете на Добрин Паскалев с нищо не отстъпват на написаното от далеч по-претенциозни автори, спечелили си име в съвременната ни литература. Да, прочетох и други стихове, на които не дадох публичност. Но и те, въпреки личните ми претенции, говорят красноречиво за чувствителността на медика-поет. Показателно е, че най-интимните си преживявания Добрин Паскалев изразява чрез езика на мерената реч. Той знае много за нашата и чуждите литератури, превежда от немски език, има отношение и памет за големите личности в историята на гр. Варна, както и за строителите на модерна България. Трудно ми е да побера всичко, което имам да кажа, в няколко реда за човека, лекаря и поета Добрин Паскалев. Затова подбрах няколко негови стихотворения. Те ще са по-красноречиви от мен и, убеден съм, ще му спечелят не само нови приятели сред колегите от гилдията, но и сред почитателите на българската литература въобще.

SPLEEN

Къде, къде изчезна вечерта красива?
Пълзи навън прокажена мъглата сива,
в стените меланхолията нокти впива,
като змия в сърцето своя кръг навива,
надеждата – пречупен стрък – сега унива,
самотен лъч в стъклото се разбива
и всичко сякаш вече си отива...
Къде, къде изчезна вечерта щастлива?…

* * *

Un mot, et tout est sauvé
Un mot, et tout est perdu
Andre Breton

Какъв безкрайно дълъг ден –
дори без намек за пощада!
От мислите си съкрушен
пресичам мълчешком площада
и търся дума непозната,
която да ме възкреси...
Каква е думата, която
сега и тук ще ме спаси
от болката, нахлула във душата,
от лепкавия нощен мраз,
от призрака на самотата,
от спомена във късен час?
Уви, такава дума няма, няма!
Ти просто си въобрази,
повярва в своята самоизмама,
че словото от теб ще те спаси!
Tя, думата, е твърде слаба –
изречена и вече не е тук,
не е насъщна като хляба,
а просто е един отлитащ звук...
Как тоя звук ще те нахрани,
как думата сега ще те спаси,
когато се разтворят всички рани
и в теб душата прокърви?...

A може би...все пак я има?
По-силна от самата смърт,
за теб все още е незрима
в житейския ти световърт,
но тя е в теб, тя съществува,
тя чака търпеливо оня час,
когато ще възтържествува,
над твоята съдба добила власт.
Тогава Думата, привидно слаба,
животът в теб ще възкреси –
по-силна даже и от хляба
и като въздух нужна... може би!


доц. д-р Сава Василев - преподавател по българска литература във Великотърновския университет, писател

Заб. Поместеният текст е без съкращения, но не включва всички стихотворения, подбрани от автора на публикацията/

                Оглеждали ли сте се да откриете колко отражения има в заобикалящия ни свят? Тя, светлината, майсторка на отраженията и сенките, може да ни изненада най-неочаквано и да ни даде нов поглед към нещата.
Вглеждали ли сте се в издължените си сенки на уличния тротоар или по пясъка на плажа край морето? Опитвали ли сте се да се разпознаете във водите на притихнало езеро? Проследявали ли сте силуета си минавайки покрай витрина? Надниквали ли сте в очите на своя партньор, за да откриете себе си? Смели ли сте се от сърце при вида на образа си в криво огледало?
А замисляли ли сте се как би изглеждало отражението на душата ни? Дали би ни харесало ако можехме да го видим?... Там, някъде дълбоко в нас сигурно има неща, които не са за показване...? Иска ни се да ги коригираме и чак тогава да ги извадим на бял свят, нали? Само природата и нейните отражения могат да бъдат неподправени и съвършени...

А когато погледнем свой съученик или състудент, нима не виждаме своето собствено отражение? Да, това сме ние, родените преди 50 и няколко години – хора, малко уморени, дори поостарели, но доста мъдрост насъбрали и пре-много неща осъзнали... И когато се видим не е необходимо много, много да говорим...толкова е лесно да разберем другия, нали е отражение на собственото ни Аз? ... И не случайно толкова много си приличаме, защото... имаме еднакви спомени, еднакво възприемаме света, еднакво мислим за децата си, еднакво знаем как да продължим живота си.... или поне така ни се струва...?

Продължавайте да се оглеждате и да търсите красота в заобикалящия ни свят! И открийте своето най-хубаво отражение!

РР

А сега вижте следващите перфектни водни отражения, изпратени от Ванушка: Miroir_Mirror.pps

               
"Никой не може да притежава залез като онзи, който наблюдавахме една вечер. Така, както никой не може да притежава дъждовния следобед, когато водата бие в прозорците. Или вълшебния миг, в който вълните се разбиват в скалата.
Никой не може да притежава най-красивите неща на Земята.
Но можем да ги познаваме и обичаме. Чрез тези моменти Господ се разкрива пред хората."

Паулу Коелю

С поздрав от Коро

Да открием красотата: Patrick_Notley.pps /От Краси Нейков/

               
Curriculum vitae

Любов младежка. Страст. Раздяла.
Семейство. Служба. Сивота.
Случайна среща. Обич зряла.
Последна. Силна. До смъртта....

***

Прегръщай ме със загрубяла нежност,
недей спестява думи и вина –
илюзия е всяка безметежност,
животът е загубена война,
а чувствата са шепата войници
на Tермопилите в последния окоп...
Душата ми с отворени зеници
посреща вражите редици,
спокойна като всички птици,
подирили сред облаците гроб...

***

Раздялата е смърт. Не се обръщай!
Навън пролей една сълза из път,
но, моля те, вратата не затръшвай –
че среща чака ни, макар отвъд...
Душите ни отново ще се срещнат.
Под ключ ще бъдат райските врати –
че няма място там за обич грешна!
Затуй с любов сред Ада ще горим!...


Добрин Паскалев

                .
Научих, че с най-добрия си приятел можем да правим всичко или пък нищо и пак да си изкарваме страхотно.

Научих, че не е важно какво имаш в живота си, важното е кого имаш за приятел в живота си.

Научих, че истинското приятелство продължава да расте дори през големи разстояния. Същото се отнася и за истинската любов.

Научих, че колкото и добър приятел да ти е някой, той ще те наранява от време на време и трябва да му прощаваш за това.

Научих, че понякога когато приятелите ми се карат, се налага да взема страна, дори и да не искам.

Научих, че няма нужда да променяме приятелите си, ако разберем, че приятелите се променят.

Научих, че независимо колко приятели имаш, ако ти си тяхната опора, ще се чувстваш самотен и изгубен, когато те са ти най-нужни.

Научих, че дори когато мислиш, че нямаш какво повече да дадеш, когато приятел повика за помощ, ти ще намериш сили да помогнеш.

Научих, че когато истински цениш приятелите си, трябва да ги приемаш с техните недостатъци.


Един подходящ файл в подкрепа на последната мисъл prikazka_za_delvite-30.pps

                .
За буквите днес дума ще отворя -
те, тухлички на светла реч,
в грядущето стена опора,
със Вечността те само спорят,
надвили Времето без меч...

***

Те, Думите, са скитници бохеми,
но кой над тях добил е власт -
в трактати, стихове, поеми?
Те, чудотворци вдъхновени,
на мисълта даряват глас!


Честит 24 май!


Добрин Паскалев

                Повечето хора докато умрат нямат отговор на този въпрос – колкото елементарен, толкова и сложен. В безброй случаи сме чували да се казва: “Ако бях по-млад, щях да направя това и това...” или “Ако можех да започна живота си отначало, не бих живял така...” За съжаление, ни се дава само един шанс да живеем на тази земя. И обикновено правим това, което правят останалите, живеем по начина, който наблюдаваме най-често около нас – инерционен, банален, дирижиран от обстоятелствата и рядко от самите нас. И не се замисляме за избора – да, избора, който имаме и който е изцяло в нашите ръце. Чрез направения избор можем да тръгнем по един или друг път, можем да насочим живота си в правилната или неправилна посока. Избор трябва да има, защото винаги съществуват поне две възможности. В крайна сметка или ние контролираме отношението си към околния свят, или той ни контролира.
Да вземем един прост пример:
Имате покана за Среща на випуска. Или отивате на срещата, което ви гарантира 100 % положителни емоции, или оставате вкъщи, което означава 100 % работа от най-различно естество (освен ако нямате по-добро предложение за развлечение). Решението е ваше! Ако останете вкъщи, може да свършите един куп полезни неща, но нали може да ги свършите и друг ден. Ако отидете на срещата, имате уникалната възможност да се срещнете с приятели-състуденти и да си прекарате чудесно, което се случва само един път в годината, а до миналата година 1 път на 30 години! Мислете позитивно! Не пропилявайте шанса да се почувствате щастливи! Нали това всъщност искаме всички!

РР

За избора и нашите решения в живота е следващата история, изпратена от Краси Нейков:
L_HISTOIRE_DE_PEPE_BG.pps

.
Научих, че можеш да разчиташ на обаянието си около петнайсет минути. След това е по-добре да знаеш нещо.

Научих, че не трябва да сравняваш себе си с най-доброто, което другите могат да направят, а с най-доброто, което ти можеш да направиш.

Научих, че можеш да продължиш напред дълго, след като си решил, че повече не можеш.

Научих, че герои са хората, които правят това, което трябва да се направи, когато трябва да се направи, независимо от последствията.

Научих, че понякога хората, които очакваш да те ритнат докато си на земята, ще бъдат тези, които ще ти помогнат да станеш пак.

Научих, че понякога, когато сме ядосани - имаме право да бъдем ядосани, но това не ни дава право да бъдем жестоки.

Научих, че семейството ти няма винаги да те подкрепя. Може да изглежда странно, но хора, с които не си роднина могат да се грижат за теб и да те обичат и да те научат отново да вярваш на хората. Семействата не са биологични.

Научих, че не винаги е достатъчно да ти простят другите. Понякога трябва да се научиш ти самият да си прощаваш.

Научих, че произходът и обстоятелствата може да са повлияли на това кои сме, но не са отговорни за това кои ще станем.

Научих, че не трябва да бъдем толкова настоятелни, за да открием някоя тайна. Тя може да промени живота ни завинаги.

Научих, че двама човека могат да гледат едно и също нещо, а да виждат нещо съвсем различно.

Научих, че независимо от последствията, тези които са честни със себе си стигат по-далече в живота.

Научих, че писането, както и говоренето може да облекчи емоционалната болка.

Научих, че заслугите, закачени на стената не ни правят почтени човешки същества.

Научих, че е трудно да се определи къде да се тегли чертата между това - да бъдеш добър и да не нараниш чувствата на хората и това - да защитаваш онова, в което вярваш.

Научих, че зрелостта много повече зависи от това - какъв опит си придобил и какво си научил от него и много по-малко от това - колко рождени дни си отпразнувал.

               

Разпети петък

Разпети петък. Вие се тълпата
като змия към Понтия Пилата.
А там Иисус, все още жив,
виси на кръста мълчалив –
от двете му страни крадци злодеи,
в краката – жреците юдеи,
ридае тихо Магдалена –
от скръб горчива съкрушена...
Разтварят се внезапно небесата
и пада гръм върху тълпата,
земята гърчи се във трус...
На кръста мъртъв е Иисус...


Възкресение

Две хиляди години Новината
обхожда в тая нощ Земята
Вън звън камбанен пак разнесе:
“Христос воскресе!
Истина воскресе!”
Дано възкръснат във сърцата –
за ден поне, поне за час –
Надеждата и Светлината,
дано се връща Добрината
и мир да бъде между нас!


Добрин Паскалев

               

Най-високия писък

Най-високия писък?
Още не е измислен…

Затова - /не дай си, Боже/ -
Най-високия писък е
Д а о н е м е е ш!

ДА ОНЕМЕЕШ!!!

14.12. 2004 Константин Павлов

Няма житейска идилия, без няколко капки лъжа, казваше покойният вече Дончо Цончев. Влезе в парламента мъж и излезе от него достойно, като малцина, които не допуснаха да ги хване сюргюнът на Величията. Като изпуснеше змейовете, те бягаха или в гората, или в кръчмата или в най-добрия случай лягаха на белия лист. Бяхме се сприятелили в кратък период от време и имахме общи приятели. Беше мъжкар, макар мнозина да го упрекваха за политическите му пристрастия, демонстрирани така явно в последните години от живота му. Принадлежеше на друго време, но беше неоспорим в писането. Той остава Големият Майстор на Малкия разказ. Някои предубедени не го четяха и така ще останат слепи и неуки за понятието „добър разказ”. Дончо беше суетен като всеки творец, но незлоблив и приветлив, мек и толерантен. Такъв го познавах. Дончо имаше талант, различен от таланта на някои графомани-първенюта, които обграждаха живота му и чийто единствени писачески умения се свеждаха до описване на „въртеливите движения на задниците на младите поетеси”, както пише Христо Стоянов. Дончо беше от тези, които можеха да те държат на масата около себе си с часове и те да изтекат неусетно. „Лъжеше” красиво. Казваше, че удоволствието от живота е самото живеене и недоволството от него. Имаше прости отговори на сложни въпроси. В онази част от живота му, в която го познавах беше човек с отворени обятия. Завеща ни призива „Обичайте се”. Така, както пише д-р Чалдъков за гръцкото ΑΓΑΠΩ (aгапо), което означава “обичам” - от А (aлфа) до Ω (омега), от първата до последната буква на гръцката азбука, обич от началото до края... Сбогом, Дончо. След себе си оставяш една самонадеяна, арогантна и със съмнителен морал българска интелигенция, която мери пенсионните си заслуги по височината и броя на натрупаните едно върху друго творения. Бедни ми Вежди. Каква ли височина ще наберат книгите на Христо Фотев, Коста Павлов, Борис Христов, Иван Радоев и Атанас Далчев. А Ботев, Яворов и Дебелянов, за тях каква ли пенсия ще бъде отредена с тези няколко сантиметра книги, при висините, достигнати от бутафорните писачи, на които книгите се появяваха като мехури при уртикария. Помните ли някои от естрадните ни недоразумения, които ще се наредат на опашката за пенсия. Тези, които биеха по тъпанчетата ни години наред без да ни питат. На тях пенсия без бой не давам. Защото всички те, с няколко малки изключения пееха без да пресичат „непрекъснатата априлска линия”, както би написал Христо Стоянов и трупаха слава и пари в затвора на идеологическите ограничения. Има ли някой от тях, който днес да живее под наем или в маломерен апартамент?! С какво те са по-добри от лекарите, които си работеха в онова тъжно време достойно работата, без нужда от политически одобрения. Най-лицемерните съвременни държавни слагачи „хленчат, че държавата не се грижи за тях, а ще я оглозгат просната върху шведска маса с хрупкава кожичка и лимонов резен в устата” (Христо Стоянов). Като тези жалки наши естрадни звезди, сполучливо наречени от д-р Чалдъков „чочарки на демокрацията”, повечето от които бяха натрапени „любимци” на народа, защото нямаше други, на които беше позволено да бъдат такива. Като изключим Лили, Щурците и ФСБ повечето от естрадните ни „величия” и за боб не ставаха, а сега искат Пенсия на милостинята. Пееха тра-ла-ла години наред и вместо да бъдат наказани затова, че не са се осигурявали, както всеки българин го е правил, те хукнаха да просят а политическите първенюта ги обслужват в претенциите им. Пред закона всички трябва да сме равни без разлика на професията. И дърводелецът е творец, когато влага сърце и вдъхновение в работата си.

Написаното дотук отваря и темата за митовете. Българите живеем с фалшиви митове. Даваме луди пари, за да ги създаваме. Колкото по-натруфени и бляскави митове, толкова по-добре. Да показваш на 200-300 билборда из цялата страна един зализан и натопорчен български лекар, приличащ на барман, устремил се към незаслужена световна известност си е нагъл опит за натрапване на мит. Едно сравнително неизвестно иначе на лекарската гилдия лице, което внушава, че ще ти направи великолепни цици от виснал задник. Мит за Национално величие. Точно такъв е и случаят с нашите естрадни „звезди”. Показваш някого 100 пъти на екрана на националната телевизия и успешно се справяш със лесната задача да убедиш баба Кица и дядо Станой, че това е изключителен екземпляр от световна величина. Каква гавра с труда на хиляди други българи, които поради липса на мангизи за билбордове ще останат в канавката да чакат следващия гуру на демокрацията. Ако това не е лош вкус, кое е? Може би поредният напън на Задръстената от запек българска здравна реформа, която ни предлага поредната порция здравни „дупета” с примамлив мирис на помийна яма. Вместо да се гради вертикално разпределение на приоритети от по-ниско квалифицирани към по-високо квалифицирани звена, в здравната ни реформа се въртят хоризонтални пируети от куци здравни акробати. Ще крием пак здравните проблеми по рафтовете в разфасовка на евтини „дупета”. Мотивирано бездействие и открита лъжа за реформа. Да държиш българските медици вече две десетилетия в нищета и унижения е геноцид на съсловието. Повечето български лекари и медицински сестри ще продължат да изпълняват функции на лабораторни плъхове за нескопосани здравни системи, а някои здравни корифеи, облагодетелствани от недодяланата система, ще продължат да се тупат по тумбака и да се ояждат като попско дете на Задушница. Българската здравна реформа прилича на порно-клип направен от нескопосан воайор-ексхибиционист. Възбужда само извратеняците. Но както пише хитрецът Кеворкян, който винаги си е мислил, че е яйцето преди кокошката - „и най-задръстения задник не можеш да държиш безкрайно в клозета”. Българските лекари не са най-добрите в света, но смело мога да кажа, болшинството от тях (без тези с 50-60 000 лв заплата) са най-унизените професионалисти в собствената им държава, третираща ги като санитарна прислуга. И понеже българската интелигенция, вместо да въстане срещу подобни унижения мълчи, киселее и ферментира в помийната яма на усърдното блюдолизане, медиците на България бягат в чужбина. Недостигът на критична към злините и простотиите българска интелигенция прави възможно, повечето от написаното и казаното по българските медии да има вкус и мирис на шкембе-чорба. Някои литературни величия биха копали по-успешно тикви с перото, което пише публистичните им баданарки. Всички онези, които днес се държат като духовни бащи на нацията живеят за да пълнят устите си, а душите им остават празни. За такива наши „воеводи” Дончо Цончев казваше – „те са или от затвора или са за затвора”.

Бъдете здрави, любознателни, обичани и вдъхновени!

септември 2010
Коста Костов
InSpiro

Вижте и две актуални заглавия на статии на Доц. Костов по въпроси, свързани с недъзите на здравеопазването ни, излезли в периодичния медицински печат по случай 7 април, тази година:
"Има ли българският лекар основание да празнува?"
линк: http://forummedicus.com/archives/all-publications/1334
"Нищо добро не ни очаква"
линк: http://forummedicus.com/archives/all-publications/1369

 
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!

Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.


Христо Фотев

/Публикацията е в памет на поета, роден на днешния ден, 25 март - Благовещение/

Честит празник на всички!
Ето и едно допълнение към стихотворението: She_woman.pps

“ Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.

И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха…”

( Борис Христов , “Графика” )


Умът е украшение за жената, но най-безценното и бижу, което я прави неповторима и неотразима, това е - ЧАРЪТ! Той не се учи, не се култивира, даже и не може да се усъвършенства! Той е даденост, послание от минали прераждания! Той е звукът на душата и нейната усмивка. Той е най-спонтанната и неконтролирана изява на Аза! Връхлита те внезапно като торнадо и изригва като гейзер!

Тук се изкушавам да кажа,че чарът на жената освен в самата нея e и в очите на мъжа, който я обича! Само той забелязва незабележимото! Това е и магията на интимността, която ни разкрива незабележими за останалите неща и връзката става съкровена. Сетивата на обичащите се са изострени до крайност и са способни на прозрения, които придават на връзката характера на предопределеност и неповторимост. Спомнете си Малкия Принц: „Красивите неща са невидими за очите...”

Бъдете вдъхновени от Любовта, приятели!

Коро

                .
НЕ искам да остарявам.
Не физически. Това се случва с всеки. Природен закон без компромиси. НЕ искам да загубя интерес към живота и да живея без да може да ме развълнува нещо. Само със спомените си. Не ме е страх от смъртта. Страх ме е от безсмисленото съществуване.

НЕ искам да загубя никого от близките си.
Знам, че все някога ще се случва, но се моля тези мигове да се отдалечат, колкото се може по-далеч във времето.

НЕ искам, ако някога пак срещна любовта, да я оставя да си отиде.
Каквото и да ми струва това, не искам!

НЕ искам никога повече да виждам отчаяние и мъка в детски очи.
Децата са единственото нещо, за което мога да завидя на някого. Детските очи са най-верния индикатор на света наоколо. Когато са тъжни, нещо не е наред с нас, възрастните.

НЕ искам никога да се налага да взимам решения за съдбата на друг човек.
Дори, когато си мисля, че е за доброто на този човек.

НЕ искам да оставам никога сам.
Човек може да е сам и сред хиляди хора. Всеки има нужда понякога от това, но само за минута, час, ден. Иначе е наказание. Виждал съм такива хора.

НЕ искам да предавам или да бъда предаден от приятел.
Всеки сам избира приятелите и враговете си. Досега съм успявал с избора. Освен веднъж и Не искам да се повтаря.

НЕ искам да правя компромиси със съвестта си.
Всеки ден се съобразявам с мнението на хората около мен и си намирам извинения да замълча, за да не обидя някого, да не направя нещо, което мисля, че е правилно, но НЕ искам. НE искам да го правя повече!


Доц. Георги Байчев - Гръдна хирургия, ВМА-София
/Препратено от Коро/

                На една гара по Николаевската железопътна линия се срещнаха двама приятели: единият дебел, другият тънък. Дебелият току-що беше обядвал на гарата и устните му, покрити с мазнина, лъщяха като зрели вишни. Той миришеше на херес и фльор д’оранж. Тънкият пък току-що беше слязъл от влака и беше натоварен с куфари, вързопи и кутии. Той миришеше на сухоежбина и на утайка от кафе. Иззад гърба му надничаше мършава женица с дълга брадичка — жена му, и висок гимназист с присвито око — синът му.
— Порфирий! — извика дебелият, като видя тънкия. — Ти ли си? Гълъбчето ми! Колко години не сме се виждали!
— Господи! — смая се тънкият. — Миша! Приятелю от детинство! Откъде се взе?
Приятелите трикратно се целунаха и устремиха един към друг с пълни със сълзи очи. И двамата бяха приятно зашеметени.
— Мили мой! — почна тънкият след целуването. — Виж, това не очаквах! Виж ти изненада! Е, я ме погледни хубавичко! Същият хубавец, какъвто си беше! Същият гиздавец и конте! Ах, господи боже! Е, ти? Богат ли си? Женен ли си? Аз вече съм женен, както виждаш… Ето това е моята жена, Луиза, родена Ванценбах… лютеранка… А това е моят син Нафанаил, ученик в III клас. Този, Нафаня, е мой приятел от детинство! В гимназията заедно учихме!
Нафанаил помисли малко и свали шапката си.
— В гимназията заедно учихме! — продължаваше тънкият. — Помниш ли как те ядосвахме? Наричахме те Херострат, защото прогори с цигара стипендиантската си книжка, а мене наричаха Ефиалт, защото обичах да доноснича. Хо-хо… Деца бяхме! Не бой се, Нафаня! Ела по-близо до него… А това е жена ми, родена Ванценбах… лютеранка.
Нафанаил помисли малко и се скри зад гърба на баща си.
— Е, как живееш, приятелю? — попита дебелият, като гледаше възторжено приятеля си. — Служиш ли някъде? Получи ли някакъв чин?
— Служа, мили мой! Колежки асесор съм вече втора година и орден „Станислав“ имам. Заплатата е малка… ех, нищо! Жена ми дава уроци по музика, а аз частно правя дървени кутии за цигари. Отлични кутии! По рубла парчето ги продавам. Който вземе десет парчета и повече, на него, разбираш ли, правя отстъпка. Поминуваме как да е. Служих, знаеш, в департамента, а сега тука съм преместен началник на отделение под същото ведомство… Тука ще служа. Е, ами ти? Навярно вече статски? А?
— Не, мили мой, карай по-нагоре — каза дебелият. — Аз вече до таен съветник дослужих… Две звезди имам.
Тънкият изведнъж пребледня, вкамени се, но скоро лицето му се изкриви на всички страни от широка усмивка; сякаш от лицето и очите му се посипаха искри. Самият той се сви, прегърби се, стана още по-тънък… Куфарите му, вързопите и кутийките и те се свиха, нагънаха се… Дългата брадичка на жена му още повече се удължи; Нафанаил се изпъна като войник и закопча всичките копчета на мундира си…
— Аз, ваше превъзходителство… Много ми е приятно! Приятел, може да се каже, от детинство и изведнъж сте се издигнали до такъв велможа! Хи-хи.
— Е, стига! — намръщи се дебелият. — Защо този тон? Ние с тебе сме приятели от детинство — защо това чинопочитание!
— Моля ви се… Какво приказвате… — захихика тънкият, като се сви още повече. — Милостивото внимание на ваше превъзходителство… Един вид като животворна влага… Ето това, ваше превъзходителство, е моят син Нафанаил… жена ми Луиза, лютеранка, тъй да се каже…
Дебелият искаше да възрази нещо, но върху лицето на тънкия беше изписано толкова благоговение, сладост и почтителна киселина, че на тайния съветник му се повдигна. Той се отвърна от тънкия и му подаде ръка за сбогуване.
Тънкият стисна трите му пръста, ниско се поклони и захихика като китаец: „Хи-хи-хи.“ Жена му се усмихна. Нафанаил удари ток и си изтърва фуражката. И тримата бяха приятно зашеметени.

1883

/Предоставено за размисъл от мен - РР/

                (Предложения на Коста Костов, публикувани в бр.1 на сп. InSpiro/2010 г.)

ГОДИНАТА НА БЕЛИЯ ДРОБ е повод да си припомня как се ориентирах към пулмологията. Беше преди 20 години. Моят бивш шеф – проф. Людмил Нанчев, подготвен, мил и възпитан човек, при едно от неговите посещения на Военноморската болница – Варна, ми предложи да кандидатствам за асистентското място в клиниката, като ми каза пределно откровено: „Костов, кандидатства се не това, което желаеш, а за което ти се дава възможност”. Такива бяха времената тогава, когато аз си мечтаех да стана кардиолог. Сега, когато съм вече на мястото на моя бивш шеф и се налага да си избирам млади надарени колеги, бих приложил принципите на новото време, които изискват други качества. Много е трудно да се намери вече нещо читаво и с красива, извънземна амбиция. Изискванията ми са твърде прецизирани, нека ги наречем „изискванията на Костов” и в общи линии се свеждат до избор на мултифункционални личности, които трябва да отговарят на посочените по-долу условия. Този мой скромен опит за ирония е дълбок поклон пред таланта и текстовете на актьора и драматурга КАМЕН ДОНЕВ.

А ето и самите изисквания:

               

* * *

Внезапна нежност в мене се пробуди –
в сърцето топла кръв наля
и аз разбрах, макар учуден,
че в залеза ми Обич е дошла...

* * *

Ще се завърнем някога отново в Рим!
А споменът във нас ще се обади...
Ще бродиме край вечни сгради
и в сенките на древни колонади
ще гоним пак мига неуловим...
И спрели пред фонтанни водопади –
прегърнати, все още млади
с любов ръцете си ще уловим...
Ще се завърнем някога със тебе в Рим!

* * *

Все още съм едно момче голямо,
макар че сняг в косата наваля
и търся с обич топлото ти рамо,
за да превземем с тебе цялата Земя!

* * *

Аз търся още думата едничка,
с която бих ти казал всичко, всичко...
И думи хиляди редя, изричам,
накрая спирам на една – ОБИЧАМ!

Добрин Паскалев

                “Докато е здрав, човек си мисли, че животът – това е работата му. Когато се разболее тежко, нещата вече изглеждат доста другояче… Тогава осъзнава, че животът е времето, което си изживял и прекарал извън работата си. А аз имах доскоро само работата и сега си отивам от този свят, сякаш неживял…”

Евелина Ламбрева – Йекер
из “Цигулката”

ПС. Евелина е колежка, завършила е медицина в Плевен преди години. После се оженва в Швейцария, богат мъж, лекарка в приказна държава. Този текст е от нея,тази сутрин бе в пощата ми,изпрати ми го мой приятел и колега.

Поздрави и прекрасен и усмихнат ден!

Коро

Ако сте се заинтригували, може да прочетете повече за авторката на:
http://www.public-republic.com/evelina_lambreva

                След Победителите е ред на Мечтателите. Обичате ли да мечтаете? Че кой не обича, бихте казали. А сбъдват ли се мечтите ви? Някои – да, други – не, зависи..., понякога е трудно..., дори невъзможно, нали? Ако обаче прочетете “Алхимикът” на бразилския писател Паулу Коелю, ще се убедите като героя му и вие, че няма невъзможни неща. Стига само силно да желаете нещо, да не губите вяра в успеха и да следвате неотклонно пътя си...
Ето някои мисли от книгата, която изобилства с поучения, сякаш е учебник за мечтатели:

http://www.kaminata.net/topic-t33780.html

Е, какво ще кажете? Не е ли написано всичко като в една хубава приказка за деца? И ако все още не сте си набавили тази знаменателна (според някои) книга, направете го, за да разберете как една невъзможна мечта може да стане реалност! Може пък разказаната в нея притча за овчарчето Сантяго да преобърне живота ви, да разчупи ледовете наоколо ви, да озари пътя ви към лелеяното щастие, което толкова силно желаете...Остава само да повярвате и да вървите, следвайки сърцето си...

Никога не преставайте да мечтаете и не се отказвайте да гоните мечтите си, дори и да сте над 50!
- Това е невъзможно! – казала Причината
- Това е безразсъдство! – отбелязал Опитът
- Това е безполезно! – отсякла Гордостта
- И все пак опитай!... – прошепнала Мечтата...

A сега ви предлагам една песен на Стинг. Клипът е заснет в пустинята, където се развива действието на книгата:
http://www.youtube.com/watch?v=C3lWwBslWqg

                Понякога едно само изречение и една песен струват повече от 100 казани думи и изпяти песни и могат да ни подтикнат към действия. Ето изречението и песента, препратени ми от Коро без коментар:

Изречението е на Паулу Коелю из "Победителят е сам":
„Когато хората започват да разсъждават над решенията, които трябва да вземат, накрая обикновено се отказват – за определени стъпки се изисква много смелост… „

Песента е прочутият сингъл на Елтън Джон от анимационната поредица “Цар Лъв”, с която големият музикант спечели Оскар за най-добра филмова песен:
http://vbox7.com/play:bfb996bf

Дали между изречението и песента има връзка, решете сами! Но кой не обича победителите и не иска да бъде като тях! Трябва ни само малко повече смелост...

                Мислите, казани по-долу може да ви се сторят познати, но може и да ви изненадат. Те са на прочутия колумбийски писател Габриел Гарсия Маркес, автор на "Сто години самота", лауреат на литературна Нобелова награда от 1982 г., голям човеколюбец и прокламатор на Любовта като източник и постоянен стимул на живота.


1. Обичам те, не за това какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.

2. Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.

3. Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце.

4. Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.

5. Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой.

6. Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в този момент да се влюби в нея.

7. За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.

8. Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него...

9. Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш наясно със себе си.

10. Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.

11. Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.

12. Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.

13. Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.


Тези мисли ми изпрати Коро с краткия коментар на Маркес: "Това са историите, които ме научиха да живея."

В допълнение вижте прощалното писмо на Маркес в картина и звук, което получих от Таня Бъчварова: AGeniusSaysGoodbye_BG_MA.pps

Добавям и интервю с писателя, който отрича разпространяваното прощално писмо да е негово. Според някои то принадлежи на Джони Уелч, мексикански вентролог. Моля, прочетете интервюто и открийте още ценни мисли в него:
http://margaritta.dir.bg/2007/mai/08markes.htm

                На всички, които не са получили от живота нищо даром, а само рани от битки, сълзи и унижения, но са издържали непоклатими докрай, предлагам една версия за житейска равносметка, изпълнена от Големия Франк Синатра :

My Way

And now, the end is near,
And so I face the final curtain ……...

В превод :
А сега краят е наблизо и аз съм с лице към финалната завеса.
Приятелю мой, аз ще го кажа ясно, ще говоря по моя случай, за който съм сигурен.
Живях живот, който беше пълноценен и пропътувах всяка една магистрала,
Но много повече от това,
аз го направих по мой начин.

Съжаления имам малко, прекалено малко, за да ги споменавам.
Направих, каквото трябваше да направя и издържах непоклатим.
Аз планирах всеки мой курс и всяка стъпка внимателно по самотния си път.
Но повече, много повече от това,
аз го направих по мой начин.

Да, имах, имах възможности, сигурен съм, че сте знаели,
да отхапя много повече, отколкото можех да сдъвча, но въпреки всичко,
когато имах съмнения, аз преглъщах всичко и го казвах без страх.
Изправях се пред всичко и бях горд.
И го направих по моя начин.

Аз обичах, смях се и плаках, имах своята дажба и своя дял за губене.
А сега със сълзи в очите намирам всичко това за забавно, че да мисля и да мога
да кажа без срамежливост.О, не, о, не и аз!
Аз го направих по мой начин.

За какво е мъжът? Какво има той? Ако не самият себе си, тогава няма нищо.
За да казва нещата, които наистина чувства, а не думите на някой, който е коленичил.
Равносметката показва,че съм поел ударите.
И съм го направил по моя начин.

Yes, it was my way .

Когато много,много остарея
и седна край огнището в нощта,
ръцете си премръзнали да сгрея,
усетила на старостта студа,
ще дойдат спомените
и с тъга,
ще си припомня свойта младост...,
но сега
си мисля,че във зрелостта
съм по-щастлива -
със деца,
със внуци,
със съпруг,
с мечти -
за нови върхове,
за нови срещи,
за много радост,
защото сме... във ЗРЯЛА МЛАДОСТ!
Все още сме с криле
и можем да летим -
къде по - ниско,
някои – по - високо,
все още се целуваме
и пламъчета весели
играят във очите ни.
Сега е чудно време -
децата ни - големи
поеха своя път,
а ний показахме,
че времето
използвахме разумно -
вървяхме труден път,
катерихме се, бихме се
и май че победихме,
защото сме доволни
да кажем, че сме лекари.
След толкова години,
щастлива съм,че бяхме
зад банките в аулата.
Когато се събрахме,
отново преживяхме
годините - от нулата,
до днешната ни кота -
най общо казано - ЖИВОТА!
Благодаря на всички,
че ви има,
защото ако липсват спомени,
тежко ни -
животът ще е мрачна зима,
а ние се събрахме,
пяхме и се смяхме
и спомените ще ни топлят
през идните години.

            Малина Ялъмова

               Дълго разсъждавах върху темата, защото бях решила в сайта да има специална страница “Постижения”, в която да отлича някои колеги. Колебаех се кого и как да представя в тази рубрика и винаги, когато уж вземах вече окончателно решение, бивах неочаквано опровергавана и разколебавана или от нещо, или от някого, или от самата себе си. Защото успехът или постижението може да има различни измерения:

     Висок пост в службата
     Работа в престижен университет
     Значителен принос в развитието на науката
     Получена голяма награда, вкл. международно отличие
     Създадено собствено частно лечебно заведение
     Индивидуална практика с много пациенти
     Придобита изключителна популярност
     Високодоходна работа в чужбина
     Политическа кариера
     И още, и още...

До голяма степен част от тези критерии покриват нашите колеги, станали доценти; зав. отделенията; работещите в чужбина и получаващи заплати в чужда валута; тези, които четем по страниците на научните списания...

Но други биха казали: А нима не е постижение да родиш и отгледаш две или три деца? Нима не е постижение да надмогнеш тежко заболяване и пак да се изправиш на крака? Нима не е постижение да преживееш мъчителна загуба и отново да намериш сили да се справяш?

А нима не е постижение успехът на нашите деца - нали техният успех е и наш успех? А признанието на нашите пациенти? А постигането на вътрешна хармония след лутането в колебания, съмнения, истини и неистини години наред...?

Наскоро един наш скромен колега, Краси Нейков, ми каза - “Не ме хвалете много, много! Всеки е успял по свой начин в живота”. Така ли е ? Нека всеки сам си отговори. А може би всеки от нас има своя собствена класация на успелите...

Ето как поетично коментира темата и друг наш колега, Добрин Паскалев:

     Върти Фортуна свойто колело
     и днешното добро е утре зло,
     днес устремно летиш нагоре,
     а утре въртележката ще те събори,
     в миг отминава смешната ти слава
     Фортуна щом с кутрето си пошава,
     но суетата вечно оживява, драпа...
          Пази ме, Господи,
     от суетата сляпа!

Все пак не бих искала да завърша минорно. Така или иначе, всеки от нас има своите собствени малки и големи победи, които да ни топлят и да ни дават самочувствие. А и животът все още е пред нас и чака нашите нови завоевания. Да покажем, въпреки, че сме прехвърлили 50-те, че сме още живи, активни и борбени! Да покажем, че не светът управлява нас, а ние управляваме света. Дерзайте!

    Харесвам мъжкарите. Тези, които не са получили много от природата, но са „откраднали” от нея. Най-харесвам мъжкари, които определяме с най-точното понятие – ПИЧОВЕ. Такива пичове, каквито имаше немалко в якия випуск на Варненсикя медицински факултет – випуск 1974-1980 г. От всичките пичове, без да съм сексист, харесвам най-много тези, които противостоят точно на 180° от Патрокъл и Хефестион. Като малкия на ръст, но голям по сърце български генерал от близкото минало Владимир Стойчев, изпълняващ известно време длъжността на посланик в САЩ. На калните опити на ЦРУ да го вербува чрез изнудване, показвайки му компрометиращи снимки с негова американска любовница, генерал Стойчев отговаря: „На мен са ми дадени ясни пълномощия и указания. Дадено ми е право да оправя цяла Америка, но не и да ставам предател.” Нека Платон да си гледа задачите на оня свят и да не ми пробутва версии за мощта на армия с обратна ориентация, аз си падам по армията в правата вяра. Тази, която не се предвожда от Спартак, а от такива величия на мъжкото начало като Бонапарт, който е карал Жозефина да тръпне при всяка негова вест, че се приближава към нея. Притежавал е таланта да подготвя жените за себе си от километри, за да не убива времето си в петинг, защото времето много трудно умира и му трябва за да го прахоса на Света Елена. Този пич Бонапарт, ако не е страдал от тежка нощна апнея щяха да му гризят цървулите и при Ватерло. Едно нищо и никакво CPAP-че щеше да оправи работата и днес още щяхме да носим наполеонките по онзи официален начин, по който на Бермуда носят бермудки.
    Да вземем друг известен нощен хъркач – дядо Вазов. Под игото на тази болест е написал гениални текстове и още се котира като символ на мъжкарите, които бракониерстват по полетата на женските прелести. Бил е бащица на нацията, която е нямала кому другиго да изплаче мъките си. Когато некадърните български политици както винаги в нашата история са пропилели спечеленото с кръв от дедите ни, народът се е събирал под неговата тераса на „Раковска”, за да изплачат заедно мъката си. И той е плачел безмълвно с тях. Толкова е голямо мъжкото сърце.
    Има разлика между мъжете. Някои от тях ходят безпроблемно по високия трапец, а други едва успяват да запазят равновесие по тротоара без да паднат в канавката. Тези вторите са неустойчиви като песен на пияни моряци и рядко са нетърпеливи да вършат големи дела. На първите пък това им е точно работата. Да събират мераците на жените и да следват героични посоки, защото знаят, че ако един мъж няма посока и до Рая да стигне, пак няма да разбере къде се намира. Освен това истински отговорните мъже са уважителни към интелектуалния потенциал на жените, защото знаят, че интелектът на една жена е сбор от интелектите на мъжете, които са ги любили. Такава отговорност и уважителност към женския пол са проявявали изтънчени тарикат-мъжкари като Джани Аниели, митичният собственик на „Фиат”, аристократичният бохем Дюк Елингтън или Синатра, който е бил достоен предтеча на хипи-поколението, чийто лозунг е бил „Живей бързо, умри млад, бъди красив труп”. В личен план животът на Синатра е пълен хаос, но хаосът върви с таланта, а редът с посредствеността. На Франки, обичал дима на пурите Denobili повече от чистия въздух, принадлежи  легендарната фраза: „Може алкохолът да е най-лошият враг, но в библията се казва: „Обичай враговете си!”. Уискито на Синатра винаги е било по-старо от жените, които е любил.
    Да си спомним и Спенсър Трейси – големият холивудски актьор, познат ни от шедьовъра на Стенли Крамер „Познай кой ще дойде на вечеря” – невисок, с накълцано от дълбоки бръчки лице, не особено привлекателен. Голямата любов на Кетрин Хепбърн. По време на снимки, при първата им среща в живота, Кетрин се обръща към него с думите: „ Г-н Трейси, мисля, че съм малко височка за Вас”. Наблизо стоящият режисьор се обръща към нея и вместо Трейси и отвръща: „Г-це Хепбърн, не се безпокойте, той бързо ще Ви смали.” Ето такива мъже ми хранят хъса за живот и спасяват накърненото ми достойнство от думите на развратната Бриджит Бардо: „Мъжете са говеда, но дори и говедата не се държат така, както се държат мъжете”.

Големите мъже на живота имат строги правила:

 
    И накрая – мъжкарите от випуска, който е известен в България като ВИПУСКА НА КОРО знаят, че краткият живот е за големи дела и не смъртта е неговата драма,  а онова, което позволяваме да умре в нас, докато сме още живи. Умира добротата, състраданието, справедливостта, милосърдието и щедростта. С тях постепенно умира и Любовта. Защото някъде по пътя на този кратък живот преставаме да творим красота и Любов. Преставаме да правим нещата, а както казва Аристотел всяко нещо се учи, докато се прави: ставаме строители, докато строим или музиканти, когато свирим. По подобен начин се научаваме да обичаме, да бъдем справедливи и щедри, когато обичаме някой, когато постъпваме справедливо и проявяваме щедростта на душата си. Това е начинът.
            Амин.

            На всички пичове от випуск 1980 посвещавам този текст!

Коста Костов, група 6-та бойна, випуск 1974 - 1980