Здравейте приятели!
Колкото и безсмислени да изглеждаха, студентските бригади бяха едни от най – емоционалните денонощия в живота ни. (“Кратките нощи преливаха в дните безкрайни” би казал Добрин Паскалев). Особено нощите ни, те бяха прекрасни като на девственица първата брачна нощ. (“Малеее, малеее.....” – “Що, бре дъще?” –“Хубаво ми е, бре мале!”... – помните го от вица, нали?). Та си спомням три такива незабравими бригади. Разбира се забравих имената на селата, но бяхме във Варненско, две близки едно до друго села (Засмяново и Водица ли бяха?), на 6 км едно от друго. Вечер след проверката нарамвах китарата и по тъмното пеша отивах до съседното село. Там се забавлявахме и към 1-2-3-4 сутринта се прибирах обратно – пак пеша и в тъмното. Само магарето на хазяина ме усещаше и почваше така да реве, че събуждаше цялото село. После започваха петлите, после тракторите, после будилникът... Ама ни беше много хубаво, бре мале...!
Друга година, пак там, с Евгени Бомбаеца, Галини, аз (Ерол) и още някой....? направихме музикална бригадирска пародия, с която се явихме на бригадирския фестивал на художествената самодейност. Не можахме да спечелим първо място, защото нямаше революцоинни стихове, но пък спечелихме наградата на публиката. Започваше със: “Утро е: Стани ми, стани, що ми сладко спиш, стани събуди се, па си пак легни.... После ведрина, утринна проверка, закуска и денят започва: Пред нас са блеснали житата, окъпани от топъл дъжд....” и т.н. Обещавам с Евгени, ако дойде, и с Галини, ако е там да възпроизведем останалото в паметта ни.
На бригада в друго село, бяхме съквартиранти с Ицко от Каварна (Христо Марков). “Идиотът” за две седмици научи от Златко Бъклицата немски до степен да пише писмо на някаква германка. Даже в това време просвири на китара и помня песничката, която бе композирал за една наша колежка (Моята китара, тъжни песни пей), та му пригласях втори глас с друга китара. Само като рибар хич го няма. В един почивен ден ме заведе на някакъв гьол – язовирчето на селото. Па като почнахме да ловим някакви шаранчета по десетина сантиметра – напълнихме някаква кесия, после намерихме една 20 – литрова тенекия от сирене и я напълнихме с риба. Ако не беше мръкнало, нямаше да спрем докато не изловим всичката риба. Върнахме се в квартирата и се похвалихме на хазяите – “Вижте, колко риба сме наловили – пържете да има и за нас, и за вас и раздавайте на всички комшии”. – “А, бре хаймани, кметът наскоро беше зарибил язовирчето! Вие сте изловили всички рибчета! Изхвърлете ги веднага, докато не е разбрал никой!”
На последната ни бригада на устието на Камчия (или така наречената Камчатка) бяхме съседи с Любо Диза. Знаете, че той по цяло лято ловеше рапани, чистеше ги и ги продаваше за сувенири. Можеше да стои под вода повече от две минути. Една вечер, към един в полунощ Любо чука на вратата ми: “Еролчо, хайде, ставай, ще пируваме, налових цяла кофа раци, имам една каса бира и мацки ще дойдат!” А аз току - що съм си легнал - “След 4 часа ще ставаме за работа. Малко да поспим.” И тогава той каза прословутата си фраза: “ Няма време да се спи! Животът е кратък! Трябва да се живее!” Ха, вие оборете една такава теза на ония години. Станах и пирувахме до сутрешната проверка. А на полето Диза си легна под една сянка – вечерта като се прибирахме, едва не го забравихме там! Който го види, да го поздрави от мен! Оттогава наистина спя малко и живея повечко, щото няма време! Животът е кратък!
Ерол Салиев - Джан
Здравейте и от мен!
Това, което си спомням за бригадите е, че съм заспивал в едно легло, а съм се събуждал в друго, най-често без особени последствия от интимен характер. Романтични бяха времената. Имал съм и комични случки. Веднъж на една от бригадите за една вечер приех в леглото си една закъсняла бригадирка (нямаше къде да спи!), а на следващата аз спах в леглото на друга, защото аз пък нямаше къде да спя. На същата тази бригада(забравих името на селото, но беше на язовир и съседното село беше Изгрев) имаше едно гениално изпълнение на Еткиша. Беше се напил като мотика и изчезна от очите ни. Уплашихме се и тръгнахме да го търсим. Намерихме го в язовира да пляска с ръце потънал до гуша на десетина метра от брега. Направо се вкаменихме, мислейки, че се дави, а той след секунди се изправи и видяхме, че водата му е до бедрата. Голям смях падна с Етко!
Ваш Коро